Мисля си за сиромашкото лято

Заради едноименния филм с Парцалев, който си припомних днес. Страшен филм, между другото. Като по поръчка, днес грее едно голямо слънце, за разлика от вчерашните мрачни облаци. Студено е, но много светло. И макар мониторът ми да е почти на 60 % заслепен и издайнически да се забелязват всички прашинки в стаята (човешко е да има прах...), се радвам на слънцето.

В неделя си мечтаех за студ и дъжд. А вчера се радвах като малко дете, докато слушах как "нещото" тракаше по прозореца, даже и заспах в 5... ей така, по никое време. Не защото бях безумно уморена, а защото се наслаждавах на дъжда :) Няколко часа по-късно вече си пожелавах слънцето.

Няма по-голям подарък от това да изгубиш нещо или дори някой. Да се лишиш от него. Да страдаш по него, да мечтаеш, да го сънуваш, да го мислиш и премисляш. Да започнеш да го очакваш. И, разбира се, да го получиш. Не са важни лъскавите кутии и панделките, с които сигурно ще цъфне на вратата. Защото украсите бързо ще се разкъсат и захвърлят. И ще си остане пак само той.

По своему несъвършен, понякога обидно забравящ, друг път адски досаден, но най-после отново твой. Прилягащ като ръкавица в 5-пръстовия ти подреден живот (аз, моето семейство, моите приятели, моята работа, моето усъвършенстване). Дали може сиромашкото лято да бъде вечно?