Докато смъртта ни раздели...

Има един много сладък (буквално) момент, когато връзката между двама/ трима/ четирима и т.н. души е в своето начало. Тогава са онези безкрайни усмивки, приятно гъделичкащото усещане някъде из корема, дългите часове разговори, преминали за секунда, еуфорията от живота сякаш тъкмо са ти донесли огромно парче шоколадова торта само за теб... Всичко е толкова съвършено, че с чиста съвест заявяваш пред себе си:

А/ това Е моята половинка и ЩЕ бъде до мен до края на живота ми...

...или...

Б/ това СА моите най-добри приятели и ЩЕ бъдат до мен до края на живота ми.

Разбира се, "докато смъртта ни раздели" може ловко да подръпне дявола за опашката и той от своя страна да влезе в играта (както казваше добрият Джини от анимацията за Аладин относно лошия Джафар "духовете не убиват, но могат да спретнат кофти номерца").

И така - вече сме се врекли във вечна вярност/ дружба. Летим си из облаците, разказваме си наляво и надясно колко сме "куул", "хай", "НОТ сингъл" и други подобни езикови безсмислици, целящи да ни покажат в "яка" светлина, когато случката вземе, че се случи и кофтите номерца ни се изсипят върху главообразните замаяни тикви.

В най-лошия случай ни зарязват с бруталното "не те понасям повече", "не си за мен" или други подобни фрази, олицетворяващи категоричната неизтриваема точка. В най-добрия ни молят да си останем приятели, т.е. далеееееечни познати, които никога и за нищо на света (освен за някоя дебела услуга, разбира се) няма да се видят отново.

Когато не смъртта, а ние се разделим по един или друг начин, следва моментът на жалване с явен, очеизваждащ писък за връщане обратно. На сцената излиза прословутата фраза "Не мога да живея без теб!"

В най-лошия случай ще чуем: "Кат' не моиш, що си още жив/а?!" (за още по-вбесяващ ефект в края може да се добави я някоя "мааа", я някое "бее")


Ако пък сме случили на читав човек, може да ни излезе с някоя мъдрост, като "Абе те говорят, че не се живее без любов, ама не мислиш ли, че кислородът ни е по-необходим?!"


И тука вече идва голямата въпросителна. Как ще се измъкнем от ситуацията, в която вече не сме на първо място - било във връзка, било в приятелство? Ще продължим ли да се тикаме напред с главообразната си тиква?

Тогава, във всеки възможен случай, ще изгубим безвъзвратно не само НЕГО/ НЕЯ/ ТЯХ, но и себе си. И защо?