Благодаря ти, Джон Атанасов!... или началото

"Тръгваме! Тръгвамееееее!"

Това е моята подобрена и подмладена версия. На 3-4 години. Заедно тръгваме с влака от Варна към София. Тя подскача на седалката и изобщо не се впечатлява от думите на майка си:

"Стига вече! Сякаш пътуваш за първи път!"

Четири часа по-късно те пристигнаха.

"Ама след като аз ще спя следобед, баба ще спи ли с мен?"

Кой знае кой спал, кой не. Аз продължих да пътувам още 5 часа. Без да спя. Кой казва, че февруарското слънце не е силно? Особено, когато ти пече право в лицето.


Близо сме. Остава още час. Тъкмо си мисля какъв баровец съм, след като за първи път от шест или седем години пътувам в първа класа, когато идва кондукторката.

"В цялата първа класа спря тока. Няма да има парно, няма да светнат и лампите."

Ха-ха! Аз ли казах, че февруарското слънце топли?! Не и когато няма парно. Също и когато залязва.

Петък вечер в София. Една раница, един тежък патриотичен сак дългоочакван в Германия (пълен само с "произведено в БГ" сирене, лютеница, баница и т.н.) и една голяма шапка, скриваща съществото, помъкнало една раница, един патриотичен сак и една голяма шапка...

Минути по-късно. Петък вечер в София. Една раница, един сак, една шапка, един посрещач и едно топло 214. Абсолютно спокойствие. Никакви задръствания, никакво напрежение, никакви скандали. Дали наистина съм в София?


Девет часа по-късно в София. Събота е, някъде след 4 часа сутринта. Една раница, един сак, една шапка, един изпращач, едно такси към летището и един шофьор с добра история а ла "изгубени в превода":

"Идва един клиент. Чужденец. Вика ми "Дубъдеее" и аз му викам "Добър ден". Обаче той пак "Дубъдеее". И аз пак "Добър ден". И отново "Дубъдеее". Вече не издържах. "Добре де, разбрахме, че е добър денят". А човекът се опитвал да каже "Дружба две", по думите на диспечерката."

Ха-ха! Аз ли се чудех дали съм в София?! Ето ги всички петъчни задръствания - попаднали в събота, 5 сутринта на летището. Опашки да иска човек.

На летището няма интернет. Нищо не работи, а след час излитат три самолета. Изпращачът си има добра теория:

"Не се заблуждавай - това е целенасочено. Сега объркват всичко, за да останеш доволен, където и другаде да пристигнеш."

Много благородно от тяхна страна.

Междувременно, докато следваме слуховете, се насочваме към първата опашка. Всички размятаме принтирани листи с еднаква крайна точка (да живее острото ми зрение). Няма страшно.

20 минути по-късно патриотичният сак се настани самостоятелно в самолета, в раницата не беше открито оръжие, а човекът с голямата шапка премина всички проверки, въпреки (недокументираната) блонди-трансформация.

Още 20 минути по-късно пътувам в автобус до самолета. По примера на столичните маршрутки всички неусетно сме си станали твърде близки. Няма съмнение - в София сме.

И така, на път към самолета. В главата ми си играят всякакви мисли. Абсурдно е да ги подредя. Опитвам се да дишам дълбоко. "Аз съм спокойна, аз съм спокойна, аз съм спокойна." Какво като след малко ще се озова по-високо, отколкото човек трябва да бъде? Струва ми се неправилно, нещо като дразнещо плезене във физиономията на природата. Някой да познава пилотите??? Добри ли са??? Последно кой прегледа самолета??? А дали са гледали всички епизоди от поредицата на NG за самолетните аварии???

Дишай. Дишай.

Кой каза, че съм спокойна?! Не и след като до дясното ми ухо достигна мъжки глас:

"Този автобус е за Лондон."

Ъъъ... Шок и ужас! Моля! Този автобус?! За Лондон?! Объркала съм самолета?! Ще трябва да тичам, да гоня самолети... да стопирам самолети?!

И женски глас от ляво:

"Кога ли ще пристигнем най-после във Франкфурт!"

Издишай.

За момент последните пет минути изчезват пред мен за по-малко от 60 секунди - всички табели, проверки-заверки, запомнени физиономиии. В правилната гъчканица съм.

Издишай.


Ето го. Голям, тумбест и шарен.

"Изберете си място."

О, да! Който го е страх от мечки, да не ходи в гората. Или като ще е гарга да е рошава. Аз съм безстрашна - сядам до прозореца. Точно до лявото крило. Усещам гъдел в стомаха. Макар гъделът в стомаха да не те разсмива неудържимо, все пак не те оставя на мира. Там си е и си проси внимание. Е, гъдел, готов ли си за път?

Аз съм безстрашна. Но не и безразсъдна. Затова се насочвам към листовките пред мен. Слава богу, има обяснения в картинки как да оцелееш при... та-та-ра-та-та.... Всичко ми е ясно. Готова съм за излитане, моля!

На теория пътят можеше да мине неусетно. Само два часа, след две безсънни нощи и 9-часово пътуване с влак. Колко му е да проспя всичко?! Много му е. Едно на ръка, че не можех да се отърся от чувството, че си играя на руска рулетка. От друга страна, лампите така и не изгаснаха, а стюардесите сякаш не спряха да говорят. А ако филмите са ме научили на нещо (освен що е турболенция и как се пищи в нея), то е да слушам какво се говори в самолета.

Половин час по-късно гъделът в стомаха си намери другарче. Безстрашна съм. Затова и огладнях. Закуска? Разбира се, само срещу 14-16 лева. Кой каза, че е гладен?! Аз не съм.

Слънцето започва да изгрява. Красиво е. Фотоапаратът се цупи и не иска да улови така добре клиширания кадър. Подозирам го, че е сглобен под знака на упорития Овен.

Разминаваме се с друг самолет. Сюрреалистично.

Най-после става по-светло. Виждам облаците под нас. Ние сме царете на света!

Който го е страх от мечки, да не ходи в гората.

"Затегнете коланите. Започваме снишаване."

Моето крило се накланя и се спускаме право в облаците. Помните ли "Шест дни, седем нощи"? Гигантско влакче на ужасите. Още едно накланяне и спускане. Гъделът и гладът в стомаха се сдобиха с още едно другарче.

Дишай. Дишай.

Кацнахме. Успешно. Бурни аплодисменти в самолета. Сериозният ми спътник (очевидно врял и кипял в авиационната руска рулетка) секва ентусиазма ми:

"И за какво е това пляскане?!"

Преливайки от нежни чувства, благодарност и успокоение, отвръщам:

"За пилотите." (срамната истина е, че в този емоционален момент малко ми трябва да стана нечия пилотска съпруга)

Следва циничен отговор:

"Но те не са направили нищо! Нали знаете, че самолетът се приземява от компютри?!"

Ъъъ, вярно ли?! (до тук с идеята да бъда пилотска съпруга!)

"Е, тогава пляскането е за компютрите."

Циникът се усмихва:

"Така може."

Благодаря ти, Джон Атанасов! :)