С БДЖ намаление в немско кино... или първият ден

И така, на кратко до сега:

Хванах правилния самолет, преживях летенето, кацнахме и за радост на всички не станах пилотска съпруга.

Нека почивката започне сега!


Докато махаме коланите, стюардесите ни информират, че сме в малкото немско летище Франкфурт Хаан. Браво на пилотите, браво на компютрите - на точното място сме.

А тук е 7:30 сутринта, при това толкова мрачно-облачно, че чак (малко) ти липсват лампите в самолета. На всичкото отгоре Германия ни посреща духо-вито, т.е. с ужасно силен и студен вятър. И понеже сме истински туристи и примираме от желание да грабим с шепи преживявания, предвидливите франкфуртхаанци не ни изпращат автобусче до сградата на летището. По български усмихнати до уши, поемаме пеша, нарамили или забутали ръчните багажи. Макар и да ви изглежда драматично (или поне на мен ми се иска да ви внуша това...), истината е, че летището е малко и ние вървим около 4-5 минути.

Докато някои (абсолютно аматьорски) се спират да снимат тумбестия ни розово-лилав самолет, аз си имам едно наум, че тепърва ще ме чака опашка и избързвам напред. Ето я. Традиционната летищна опашка. В случая се очаква само да проверят документите ни.

Един българин, втори българин, трети българин... Една плочка, втора плочка, трета плочка... Една лична карта, втора лична карта, трета лична карта... Един червен паспорт, втори червен паспорт, трети червен паспорт... Браво, убих около минута. Още половин минута вторачване в моята лична карта. Още половин минута въздишане колко ужасна е снимката ми. Опашката помръдва.

Един куфар, втори куфар, трети куфар... Един сак, втори сак... моят сак! Върти се в "обетованата земя" отвъд проверката. Прави пълна обиколка и обиден от липсата на внимание изчезва от където е дошъл. Ъъъ, извинете за тъпия въпрос, но къде ми замина сакът?! Дишай, дишай.

(Туристическо наблюдение: много е забавно след време да се връщаш назад и да осъзнаваш какъв глупчо си бил на момента и за какви дребни неща си се паникьосвал)

Издишай. Той просто се върти. Ето го пак, и пак, и пак. Все така сигнално червен и патриотично пълен със сирене, баница и лютеница. Зачеркнете горния въпрос от протокола, моля!

Една крачка, втора крачка, трета крачка... Тук съм. Гордо изправена пред двама франкфуртхаанци (звучи като извънземно племе, нали?). Една секунда усмивка, втора секунда усмивка, трета секунда усмивка... Никаква реакция от немска страна. Продължават да гледат личната карта. Как е на немски "Егати и ужасната снимка?!" Няма значение, франкфуртхаанците мълчат, бог да ги благослови. Поглед към мен, поглед към картата, поглед към мен, поглед към картата... Дишай, дишай. Напрегнати секунди. В такива моменти винаги се чудя дали не съм забравила нещо - например, че ме издирват в 10 държави...

Една секунда, втора секунда, трета секунда... Картата е обратно в мен. Блажено широка усмивка от моя страна. Никаква реакция от тяхна. Ставам все по-оправна: въпреки емоционалния момент, не усещам желание да ставам франфуртхаанска съпруга. Готова съм да продължа напред.


Отново с една раница, един (още по-тежък) сак и една голяма шапка. Когато сериозните хора казват, че в природата нищо не се губи, не се шегуват. Може да върнахме времето с един час назад, но за сметка на това мисля, че добавихме поне по още един килограм в багажа. Къде с бутане, къде с влачене... готова съм за цивилната зона.

Къде е кулминационната симфонична филмова музика? Къде са тълпите с плакати "Франкфурт Хаан посреща Пламито"? Поне Камерън Диаз няма ли да ми се метне на врата от някъде (какво като не съм Джулия Робъртс и не живея в "Сватбата на най-добрия ми приятел"?!)?

Ок, да не се изхвърляме. Да предположим, че симфоничният оркестър и Камерън Диаз са се успали. Но къде са моите посрещачи, за които бутам патриотичния сигнално червен сак? Хора, аз нали бях за Франкфурт Хаан?! Дишай, дишай.

Драматична пауза.

Нищо фатално. В крайна сметка в джоба ми спят два мобилни телефона. Будя ги набързо, Виваком с неприкрита радост ми съобщава, че от сега нататък ще ми дере кожата, но на мен не ми пука. Защото вече знам, че посрещачите са на път. Издишай.

Недраматична пауза. Дремя на летището, сверявам си часовника, преглеждам безплатното самолетно списание и сънливо броя още колко самотни българчета има на летището - едно... две... Прибраха ме първа. Обичам посрещачите :)


Кратък урок по география - не сме в прословутия Франкфурт на Майн (въпреки името), а на 130 км. от него. Някъде почти насред нищото. Затова имаме още час - час и половина с кола до крайната спирка - Хайделберг.

Кратък урок по хранене - мине ли 9:00, време е да се яде.

Кратък урок по глобализация - отбиваме японската си кола от магистралата и се озоваваме до бензиностанция Шел и Макдоналдс. Сигурни ли сте, че сме в Германия?! Защото на мен подозрително ми напомня една отбивка към Пловдив.

Всички говорят на немски. Издишай. В Германия сме. Опитвам се да бъда съсредоточена в първите пет минути. След това се изморявам и започвам да пропускам немските реплики край ушите ми все по-свободно. Все пак, аз съм на почивка. И съм 100%-ов турист.

Към обяд пристигаме. Спокойствие. Най-после заспивам.


Честно казано, никак не ми беше трудно да се почувствам като у дома си. Едно на ръка, че се намирах в квартирата на най-любимата сестра, която познавам от има-няма 24 години (и която се представи геройски денонощно да говори на немски, български и английски). На всичкото отгоре, от вратата ме посрещна моя снимка на старопланински котарак. Та нямаше проблем да проспя следобеда. Може да съм турист, но играех в комбина с мрачното време навън.

След като се събудих, ме "подготвиха психически", че ще се наложи да остана сама за около два часа. Наложи се бързо да усвоя уменията за оцеляване на чужда земя - как се отваря пълен хладилник, как се намира познат до болка сериал по ТВ, за да не ти пука, че е на немски (мои любими "Приятели"!), как се пуска топлата вода и как се включва лаптоп. Справих се.

Някъде след 7 ме извеждат навън. Ето я Германия! Автобуси, трамваи, автомати за билети по спирките, розови кабини за смс-и, банкомати и твърде много велосипеди... Културно (и не само) съм шокирана от толкова колоездачи. Пешеходен сървайвър.

Имаме среща в студентския стол. А студентският стол е... Хм, хапвали ли сте в този на Софийския университет? Е, не е съвсем същия.


Докато ние си вземаме нещо за пиене, по-рано пристигналата част от "компанията ни" гледа мач на голям екран. Междувременно на масата ни се заформя игра на думи между две българки и двама германци... премята се български, немски, немско-английски, българско-английски... Свят да ти се завие. За щастие, бързаме за кино и няма ентусиасти да задълбаваме в по-сериозни теми от "на колко си години?" и "знаеш ли, че този студентски стол оглави класацията в цяла Германия?" А някой да знае в България класация за студентски столове?!

Като казах, че бързаме за кино, не бях съвсем откровена. В Германия "бързам" е нещо много относително. На практика, хората знаят, че всеки филм е предшестван от поне 40 минути реклами (Кока-Кола, Кока-Кола, Фанта, Кока-Кола...) и не си дават много зор.

Въпреки че Хайделберг е сравнително малък град (с около 150 000 души), кина не му липсват. И нищо чудно, като се има предвид, че е университетско селище и не му лиспват млади хора. Да се върнем на основното - има лъскави големи кина за касови филми, има и по-малки, уютни, с червени седалки, тип "соц зали" за... да речем "арт продукции". Тъкмо в такова и отидохме. Дали защото ни чакаше "соц зала", дали защото имах късмет, но се оказа, че срещу абонаментната си карта за левче от БДЖ, ползвах отстъпка и от билета за немското кино. Така, само срещу 6.50 евро, ококорих големите си български очи към Натали Портман, наострих големите си уши за немското й озвучаване и изгледах за втори път Black Swan.

Има ли нужда да споменавам, че след този психарски филм, първата ми задгранична нощ мина в дълбок и спокоен сън :)