"Най-много да отидеш в Ада"... или вторият ден

Да преговорим набързо случилото се до сега:

Емоционалната сага около летенето премина успешно, още по-успешно ме прибраха в Хайделберг, видях най-добрия студентски стол в цяла Германия, извлякох още една полза от БДЖ и гледах Black Swan на немски.

Време е за ден Втори, придружен само и единствено от мои снимки.

Типично по немски - късна неделна сутрин. Закуската се приготвя старателно и се получава ужасно вкусна. Топли току-що изпечени брецели (немско апетитно хибридче между геврек и солета), масло, колбас, топено сирене и кафе с бито на голяма пухкава пяна мляко. За финал - запалена свещ за настроение, винаги и по всяко време, щом сме на масата.

След два брецела, поляти обилно с кафе, туристическото в мен отново е застрашено от дрямка. Но вече сме втори ден! Крайно време е да разгледам града по светло.

Хайде на печените кестенииии! Загрявка за носа и дрямка за устата!

Подминаваме тази хайделбергска фурна за кестени на открито, докато вървим по пешеходната улица в Стария град. Имам предостатъчно време и материал за снимки, защото това е една от най-дългите пешеходни отсечки в цяла Европа - 1,6 километра. Има си от всичко по много - магазини за дрехи/ обувки/ чанти/ аксесоари/ играчки/ сувенири, кафенета, ресторанти, музеи. Има и забележителности.

Това е най-старата фасада в Хайделберг. Изпреварвам напиращите ви въпроси и отговарям - да, по-стара е дори от Лили Иванова. Построена е през 1592 и е единствената частна сграда, която оцелява след френското нападение през 1693. Домът на търговеца на платове Каролус Белиер и жена му Франсина днес функционира като хотел "Ритер" - с луксозни стаи и цени между 120-220 евро за нощувка. Явно собствениците са убедени, че никакъв дух не е останал да витае вътре. Аз лично се съмнявам.


Част от катедралата "Свети Дух", която е поредната внушителна фасада, като че ли излязла от филм на ужасите. Учудващото е, че този мистичен дух липсва напълно вътре. Напротив, там е толкова светло и гостоприемно. Въпреки свещите и стената със залепени цветни листчета с изписани от посетителите молитви, усещането е по-скоро за красива зала в някой дворец. Оказва се, че няма никаква мистика, защото това е протестантски храм. Въпреки това, докато питам "Мога ли да направя няколко снимки", в духа на православието получавам двусмислен отговор "Най-много да отидеш в Ада". Жертвах се.


Като сме заговорили за религия и непослушници, трябва да се отбележи колко много вярващи има сред търговците там. Библията е определила неделя като ден за почивка. Следователно в неделя няма отворени магазини. Разбира се, винаги ще се намерят по няколко черни овце. Благодарение на тях, в неделя работят кафенета, ресторанти и някой и друг магазин/ сергия за сувенири. Което, няма какво да се лъжем, е логично, като се има в предвид колко туристи се изсипват в Хайделберг (целогодишно градът се посещава от над 3 милиона туристи, най-многобройни са американците и японците).

Неделя е, минава обяд, а ние се радваме на непослушниците от индийски произход, които работят и минути по-късно ще ни нахранят.


Вкусно е. Готвена, почти по нашенски храна - ориз, залят с яхния от всевъзможни зеленчуци (картофи, зелен боб, тиквички, моркови, пиперки...) и вкусни местни подправки. Бонус за смелчаци - дискретно отделено зелено пюре от "отровно" люти чушки :) Въпреки още по-дискретното предупреждение ("Ужасно е люто!"), балканското в мен надделя и реших, че съм вряла и кипяла в пикантните преживявания. Да ама не. Затова индийската храна се яде и с още един бонус - чаша с нещо за пиене. В нашия случай това е освежаващото "mango lassi" или айрян, овкусен със сок от манго.


Естествено, всички знаем, че не е лесно да си пътешественик. Тъкмо когато те нахранят и ти се приисква да подремнеш, се сещаш, че още не си видял всичко. Гълташ корема и поемаш отново на път.

Затова след индийския ресторант - напред към портата на стария мост. Това е един от символите на града. В същото време ми напомня и един от символите на детството ми - игралните приказки по телевизията (нищо, че едни от най-хубавите бяха чешки :)).

Както си вървим по стария мост, построен над река Некар, се сливаме с тълпите японци с фотоапарати. Ха! И ние имаме вече с какво да снимаме, друг е въпросът, че горката ми батерия скоро започва да ми шушука "по-кротко, по-кротко...".

Двайсетина кадъра по-късно се озоваваме от другата страна. Тук е "по-природната" част на града, т.е. усещаме как едва ли не сме заобиколени само от хълмове, дървета и много трева. Именно това е мястото, където хората седят и лежат по поляната, някои четат, други свирят на китара, трети просто спят. А който се пренасити да мързелува, се заема със спорт.

В нашата компания обаче преобладава трудолюбивата, забързана българска част, затова пропускаме следобедната дрямка, хвърляме последен поглед на това неделно пиршество на почивката...

... и се отправяме към едно много сериозно място.


Кафене "Роси". Защото кой може да е трудолюбив и забързан без поне малко кофеин, с мляко и захар?!

Кафене "Роси" било много любимо, защото следвало италианския модел. В случай, че и вие като мен не сте били още в Италия и очаквате към кафето да има бонус я пица, я спагети, ще уточня (за да няма разочаровани). Когато някой ви покани в заведение по италиански модел, уловката е да не сядате. Вместо това заставате прави около едни по-високи маси и пиете по-евтино. Стол + маса = по-скъпо кафе.

Все пак, няколко часа по-късно си получих очаквания бонус - спагети за вечеря. Успешно се справихме с един слънчев интернационален ден.