Като заек без уши... или третият ден

Какво се случи до сега:

Благодарение на БДЖ, Wizz Air и Nissan стигнах до Хайделберг, Германия. Изпробвах немския студентски стол, немското кино, немските разходки по забележителности и залитнах по идеята да опитвам по нещо ново при всяко хапване.

Ето го и 3-ти епизод. Отново само с мои снимки.


Тъкмо изгледах онзи прословут филм... "Яж, моли се и обичай". Колко и да не е модерно, ще си призная, че ми хареса. Особено идеята за хапването с удоволствие и последващото обикване на целия свят. Кажи-речи, аз бях нещо такова през тази седмица зад граница. Затова историята за поредния ден, Понеделник, започва с последната снимка от Неделя - нашата вечеря.

Да, изглежда вкусно. Да, беше вкусно. А сега спрете да се облизвате! Веднага. Така, такааа... върнахте ли си вниманието върху мен? Добре.

Понеделник започна приятно. Слънцето се облещи от рано, ние пък станахме сравнително късно. Идилия. Все пак, беше работен ден, затова оставих за малко идеята "ама аз съм гост, искам цялото внимание!" и се слях с тълпата, която си посрещаше поредния Понеделник.

Може да се каже, че бях почти като ученик - показаха ми къде работи "мама" (в случая кака), написаха ми адреса, ако се изгубя, казаха ми кога да се върна там, дори ми дадоха закуска за по-късно, която доволно си пъхнах в чантата. Безупречно.

И така, въоръжена с адрес и закуска "под мишница" тръгнах на разузнавателен поход. Общо взето, от мен се очакваше да вървя все напред, да мина един светофар и да се озова на онази пешеходна улица, за която вече разбрахме, че е една от най-дългите в Европа. Е, не е ядрена физика, но знаете ги "каките" - все ви виждат на 6, с две опашки, тръгнали за първия учебен ден в кварталното училище (поне така предполагам).

Пешеходната улица я стигнах лесно. Но колкото и да е дълга, аз имах да убивам 4 часа, сградите ми хвърляха сянка и ушите ми започнаха да се оплакват. Затова, с най-благородното намерение към моите уши, реших да оставя за малко многовековните забележителности и да обърна внимание на... по-младите такива. С други думи, приятно по нашенски, се мушнах на топло в първия по-голям магазин, който видях. И съгласно теорията, че всички живеем в едно голямо село, това беше точно този, в който обичам да зяпам и да се топля, когато съм си вкъщи - New Yorker.

Хайделберг притежава голяма история. В Хайделберг човек може да научи много. Именно тук е и най-старият университет в Германия (основан 1386), като забавното е, че има дори специалност "Българистика". Освен мен, за Хайделберг са писали и други величия - Марк Твен, Хемингуей, Хегел, Гьоте. И сякаш всичко това не му стига, но има и още - в Хайделберг New Yorker се е самозабравил, когато е обявил намаленията си. Ужасна, ужасна първа спирка на моята разходка. Коства ми сериозен самоконтрол, за да не отидат от раз парите за подаръци :)

Затова нека зарежем моментната ми "шопинг побърквация". Да се върнем към туризма.

В Хайделберг е приятно да си чужденец. Защото сигурно повечето от половината са такива. Вървиш си на улицата и зад теб някой се провиква "По дяволите, гладен съм!" Да, българите не са рядкост. Разбира се, японците са повече. Осъзнах го в момента, в който свих по една от малките улички и навсякъде ме посрещнаха йеороглифи - хотел с йеороглифи, магазини с йеороглифи, туристическо бюро с йероглифи и т.н. Махнах се. Моля ви се, аз съм в Германия, все пак.

И като типичен турист в Германия, влязох да си купя картички. Продавачът ме попита нещо, аз (като типичен турист в Германия) веднага му отвърнах "На английски, моля", той "още по-веднага" ме попита "Искате ли още една, подарък?" Подарък? Дали искам? "Ъф коурс" или "ама разбира се" :D И така, като още по-типично българче излязох предоволна с една картичка в повече. На улицата се чуваха камбаните.



Покрай камбаните се усетих, че е 12 часа. Което беше добре, защото основната ми идея за тази разходка беше точно в 12:20 да бъда в протестантската катедрала "Св. Дух". Благодарение на безплатните реклами и вестници, които имам навик да обирам, предният ден попаднах на "църковен флайер" за музика на живо - всеки делничен ден от 12:20 до 12:30. Перфектно.

Вътре е празно. Поздравете най-вярващият протестант. Какво пък? Вътре е топло, просторно, даже и уютно. На всичкото отгоре скоро ще има музика на живо. Само за мен. Излъгах. Все пак, говорим за църковни неща, трябва да бъда максимално праведна и да казвам истината. На няколко реда пред мен седеше още една жена :)

И така, бях (почти) сама в църквата, което ме превърна в чакан гост. Затова в момента, в който седнах, един протестант дойде веднага и усмихнато ми подаде книга. Аз преливах от щастие... бях сама в църква, седях си удобно, имах си книга... ами че аз бях почти местна. Отворих книгата. Затворих книгата. Аз никак, ама никак не бях местна. Нищо не разбрах. На кой му трябва книга в църквата?!

Друг протестант засвири на орган. Десет минути го слушах. След това оставих книгата и излязох. Църквите трябва да бъдат гостоприемни към всеки, като тази.

Имам си една книга, която ми действа малко като някакво дяволско гласче. Седи си в библиотеката и, без никой да я пита, писука "виж какво пропускаш". Говоря за "1001 исторически места, които непременно трябва да посетите". Естествено, преди да тръгна проучих как мога да намаля цифрата на 999 (вече посетеният това лято Мадарски конник е в списъка). Имаше начин. За целта трябваше да осткоча до ей тази сграда в далечината - Хайделбергския замък. Имах време, имах цел, тръгнах.

Имах време, имах цел, но се намерих пак насред улица с йероглифи. Вървях си по абсолютно празната улица, стигнах до една отворена порта с куп надписи на немски.

Имах време, имах цел, имах празна улица, имах немски надписи и някъде ми се мярна "ахтунг", т.е. "внимание". Ами... върнах се. И продължих отново към вече познатата Порта на стария мост.

Минах по моста, продължих към поляната за мързелуване, подминах спящи на тревата (въпреки че беше 8 градуса) и седнах на една от пейките. Време за почивка край реката.

Хапнах немската си закуска, разгледах картичките, направих списък "какво на кого да купя, докато съм тук", огледах се отново, погледнах часовника и тръгнах обратно към Bergheimer Str. - началната и крайната точка на самостоятелното ми разузнаване.

14:00. Мога да ви кажа, че аз съм по-точна и от германците.
14:05.
14:10. Германското спокойствие се е отразило върху моя български "екскурзовод".

Бяха ни нужни само няколко секунди, за да решим какво ще правим следобеда - шопинг разходка из съседния, 3-4 пъти по-голям град, Манхайм.

Като туристическа забележителност, Хайделберг също страда от синдрома "Златни пясъци" - и тук почти всичко е по-скъпо. А наемите се борят да влязат в графа "скандални". Това кара голяма част от студентите да предпочетат близкия Манхайм (само на някакви си 20 километра) като място за живеене. От друга страна, съществуват хора, които работят в Манхайм, вземат добри заплати и комфортно живеят в историческия Хайделберг. Затова влаковете между двата града са на често (все едно си чакаш градския транспорт), а хора никога не липсват.


След около двайсет минути път пристигаме. Ето го и един от символите на града - водната кула. Но ние нямахме чак толкова време, за да разгледаме всички забележителности.

Такаааа.

В Манхайм магазините са повече и по-големи. А намаленията направо скандални. Когато се съберат двама, самоконтролът е невъзможен. Добре, че по някое време огладняхме.

Не може да отидете до Манхайм и да не хапнете дюнер. Тук той е истински и пристига право от ръцете на турските германци. В Манхайм те са значително количество. Всъщност това е един от градовете в Германия с най-многобройна турска общност. Оказва се, че не са толкова демократични, колкото тези по вечерните сериали, и тяхната крайна затвореност създава проблеми на властите.

В "Истанбул" обаче беше уютно, слушахме нашенска музика, хапнахме зверски вкусен дюнер (който не е като нашите), пихме айрян и събрахме сили за... още едно малко шопинг турче.


Прибрахме се по тъмно, въоръжени с куп торби. Но Хайделберг е толкова спокоен град, че никой не усети нашето "смъртоносно марково оръжие".

По мое настояване тази вечер гледахме немски филм. Типична жертва на глобализацията, Германия е избутала малко в страни родното. Най-слушаните радиа пускат само англоезична музика, най-популярните филми са американски, любимите ТВ формати - също. Ние обаче гледахме немската комедия "Заекът без уши" или "Kein Ohr Hasen".

Така неповторимо мина ден 3-ти... като заек без уши :)