- Направи ми стол.

- Да не седиш на земята?!
- Моля те, направи ми стол.
- Но... погледни. Имаш малка стая, в която си наредила 4 стола. Дори нямаш място за нов.
- Моля те, направи ми стол.
- Защото?
- Ме обичаш?
- Е и?

Тя се намръщи на най-тъпия възможен отговор. За съжаление й хрумна единствено най-тъпия възможен въпрос.

- Защо не ме обичаш?

В главата му енергично подскачаха точно две мисли. Кой знае защо се спря на най-неподходящата.

- О, писна ми от глупостите ти!

Глупости?! Дори и да са безумно тъпи нейните въпроси не могат да бъдат глупости. Та те са си нейни... и ако той я обича... трябва да обича и тъпите й въпроси... или не? Кой знае защо тя се отказа да спори.

- Моля те, моля те, направи ми стол.

Той въздъхна тъпо. За първи път усети, че можело да се въздъхва тъпо. Изобщо всичко днес вървеше ужасно тъпо. И колкото и тъпа да беше думата "тъпо", понякога тя казваше всичко най-точно.

Толкова беше затъпял, че продължи тъпия разговор по възможно най-невъзможния начин.

- Няма.
- Защото?
- Те обичам.
- Е и?

Тя вдигна краката си върху дивана. Втората енергично подскачаща мисъл в главата му казваше "Това дребно същество има диван и 4 стола. Защо по дяволите ме тормози за още един?!"

Тя си кръстоса краката върху дивана. Той вече се беше научил да чете по жестовете й. Когато дребното същество заемеше своята турска поза, се готвеше за битка. С възможно най-абсурдните си реплики. Защо пък да не я забие в по-смислена посока?

- Няма да ти направя стол, защото никога не съм правил. Преди няколко години взех чук и си ударих пръста след минута. Това е. Целият ми опит. Затова, ако толкова държиш на поредния безполезен стол, отиди и си купи.
- Няма да е същото.
- Разбира се. Ще бъде много по-хубаво. И за теб. И за мен. Че и за нас.

Тя продължаваше да седи по турски. Гледаше го право в очите и мълчеше. Той си мислеше, че и в нейната глава подскача поне една енергична мисъл. Грешеше. В нея всичко беше заспало. Просто така, внезапно тя се изключи. Гледаха се около минута.
Той кихна.
Тя се събуди.

- Значи няма да ми направиш стол.
- Да.
- Добре. Аз ще си направя.
- Можеш ли?
- Не знам.
- Да ти помогна ли?
- Защо?
- Защото те обичам.
- Е и?

Ако търсеха извод от целия този тъп разговор, вероятно и двамата щяха да открият един: да казваш "обичам те" не води до никъде. Тя си свали краката и стана. Отиде до единия стол.

- Харесва ли ти?
- Не, единият му крак е крив.

Отиде до другия.

- А този харесва ли ти?
- Не, облегалката му е крива.

Премести се до третия.

- А какво ще кажеш за този?
- Ами... единият му крак е по-къс.

Застана до четвъртия и го погледна очакващо.

- Нали знаеш, че единият му крак е по-дълъг?

Тя се засмя. На него също му стана забавно. Трябваше да попита.

- Дребосък, от къде ги имаш тези столове?
- Сама си ги правих. Явно не мога да направя стол.
- Но защо искаш?
- За да спра да хвърча наляво-надясно и да се приземя на мое си място.
- Защо искаше аз да го направя?
- Защото всеки път се удрям с чука и ми писна.

И двамата се засмяха. Най-после в главата му остана само една енергично подскачаща мисъл и той се насили да я каже.

- Ок, ще ти помогна.
- Ще видиш, че ще ти хареса.
- Не съм толкова обнадежден...
- Можеш и ти да се приземиш на него... ако искаш.
- Дали ще издържи и двама ни?
- От нас зависи.