- Не мога да повярвам, че наистина ме качи на влак!

- Защо?
- Като за начало, защото те познавам от... колко минути станаха?
- Съжаляваш ли?
- Рано е да се каже.

Тя не спираше да се усмихва, въпреки че непрекъснато се опитваше да бъде сериозна. Проблемът беше, че денят вървеше твърде странно още от сутринта. Събуди се точно в 3:26. И за първи път от години усети, че е напълно бодра. Стана, изкъпа се и закуси. До 6:15 вече беше изчистила целия апартамент и се чудеше какво още да свърши. Подаде се през прозореца и си пое дълбоко въздух. Да, непременно трябваше да излезе. Точно сега.

Не спираше да диша дълбоко, докато тичаше около блока. След третата обиколка си помисли, че й се завива свят. Все още беше рано и абсолютно пусто. Продължи да тича надолу по улицата. Задмина магазина, от който купуваше най-сочните ябълки. Спъна се пред фурната, където всяка сутрин за минути се разграбваха най-вкусните банички. Спря за момент до дървото, където този април метна мартениците си, докато бързаше за работа. Завърза си скъсаните маратонки и продължи надолу.

Нахлу с гръм и трясък в парка. Буквално. Най-големият пръст на левия й крак я болеше. Нищо чудно, след като с него изрита кошчето за боклук. Явно тази събота щеше да й върви на чистене. Намръщи се. Искаше й се да продължи още по-надолу и да потича край морето, но се срамуваше да остави боклуците по алеята. Огледа се почти криминално. Беше абсолютно сама. Поне никой нямаше да види как ей сега ще се изцапа до уши. Точно като преди 15 години, когато се връщаше от училище и напук на всички реши да скочи в най-дълбоката локва.

- Май ти трябва чешма. И сапун.

И просто така Рада се запозна с Ясен. Вероятно той също скучаеше, защото нямаше намерение да си тръгва. Помогна й да почисти и я попита:

- Какво си отлагала толкова упорито?
- Моля?
- Рано сутрин риташ невинни кошчета. Очевидно си нетърпелива за нещо и пълна с енергия. Та се чудя за какво става въпрос.
- Не се бях замисляла...
- Ок, замисли се.

Този ден вървеше толкова нетипично гладко, че Рада реши да не му се опълчва с нищо и най-примерно да отговаря.

- Винаги съм искала да пътувам.
- И никога не си?!
- Пътувала съм. Даже много. Но не реално... т.е. винаги е минавало много време в обмисляне, търсене на компания, убеждаване, резервации, опаковане на багаж... След което, разбира се, се оказва, че съм забравила нещо и през цялото време ме е яд. После се прибирам и си давам сметка, че съм запомнила само дребните неща - дали пилето в ресторанта е било добре опечено, какви канали съм хващала в хотелската стая, с каква надценка са били сувенирите... Разбираш ли?
- Не.
- Ти не пътуваш ли?
- Пътувам всяка седмица.
- Явно си по-добър в планирането от мен...
- Никога не планирам. Събуждам се рано сутрин в събота, тръгвам надолу по улицата и чакам да ми хрумне нещо.
- Значи ще пътуваш и днес?
- Да. С теб.

Рада се засмя. Опитваше се да разсъждава, да бъде предпазлива. Стараеше се да си спомни най-страшните новини от седмицата. Насилваше се да повярва, че светът е зверски ужасно място, където ежедневно умират невинни, заради психопати като... Ясен. Зверски... зверски... зверски... й се пътуваше... с Ясен.

- И с какво ще пътуваме?
- Обикновено с какво пътуваш?
- Автобус.
- Отлично. Днес Рада ще закусва топла баничка в топъл влак.
- Рада вече закусва днес.
- Но не и с Ясен. И то най-вкусните банички в целия град.

По какво се познава, че преживяваш най-съвършената закуска? Признаците са 5:

* гони те зверски глад;
* засищаш го с топла, мека баничка с умерено количество вкусно сирене;
* вдигнал си крака върху криминалната страница на днешния вестник, който пък е поставен на отсрещната седалка, която пък е поставена преди незнаен брой години във влак;
* гледаш през прозореца, докато влакът минава край кораби, които изглеждат по-хубави от теб, благодарение на изгряващото слънце;
* и слушаш как Ясен ти разЯснява правилата - днес ще изпълнява само твоите желания. Което си е отличен признак за всяко хранене от деня.

- Ясенчо...
- Ясенчо?
- Реших така да ти викам.
- Защото?
- Ми харесва.
- Звучи ужасно.
- Благодаря. Та, Ясенчо, всяка събота ли изпълняваш желанията на някое момиче?
- Защо реши, че трябва да е момиче?
- Иначе защо да си мил?
- Радинко, аз не искам да съм мил. Аз искам да пътувам с нови хора.
- Защо?
- Преди час си събираше боклуците в парка, почти не искаше да говориш и стоеше поне на десет крачки от мен. В момента пиеш от моя термос и ми викаш... Ясенчо. Интересно е как се сближаваме с непознати, докато пътуваме.
- Аха... социален експеримент. На теория звучи добре. Обаче ето ти практиката. Гледай къде са ми краката. Втора страница. Само от заглавията виждам, че вчера са били убити 6 човека.
- Щом това е практиката, защо тръгна с мен?
- Защото ми беше ясен.
- Много си доверчива. Вярваш на вестника, вярваш на името ми...

До днес "Рада" и "доверчива" бяха същата абсурдна двойка, колкото Спайдър-мен и Чехъл-мен. Даже, колкото и да я беше срам да си признае, тя беше страхлива. Вечер заспиваше само през девет ключалки, че и десета. Всяка сутрин излизаше с филия хляб в чантата - в случай, че я подгони някое улично куче, което не е на диета. След работа се прибираше право вкъщи. Обаче днес всичко тръгна с краката нагоре.

- Ясенчо, така и не ми каза къде отиваме.
- В Шумен. Била ли си?
- Няколко пъти.
- Разочарована ли си?
- Мислех си, че ще отида на ново място...
- С нов човек всяко място е ново.
- А защо точно Шумен?
- Защото днес съм в настроение да изкача 1300 стъпала.
- Чакай малко! Нали щеше да изпълняваш моите желания?
- Това е най-голямото ти желание.
- Посмали малко... Не бих казала. Дори не се сещам какво толкова има в Шумен. Последно бях там да си търся обувки. Оказаха се същите като пред блока ми.
- Радинко, а изкачи ли онези 1300 стъпала?
- Кои?
- Била си в Шумен, а не си забелязала паметника, който е надвиснал над града?
- Значи ще катерим 1300 стъпала, за да надвиснем на паметник...


Час по-късно Рада дишаше още по-дълбоко и от сутринта. Определено стълбите я измориха. Но имаше още нещо, което я караше да се презарежда. Отвсякъде я наблюдаваха. Ясен я гледаше отгоре, от своите почти 2 метра. Долу сякаш цял Шумен беше надигнал глава, за да я зърне. А от двете й посоки стояха втренчени статуите на нейната "история". Защо никой приятел не й беше казал за Паметника? "Създатели на българската държава"... всъщност би прозвучало тъпо... между приятели.

- Усещам някакви радини вълнения тук.
- Хубаво място, Ясенчо. Наистина хубаво. А още е едва обяд.
- Бързаш ли?
- Напротив. Искам да си остана тук.
- Защото ти харесва? Или се сети, че ни чакат още 1300 стъпала?
- Виж ги всички колко са големи. А ние си пълним живота с дребните хора от страниците на вестника. Стои ми се до големите хора.
- Както ти казах, днес е твоят ден. Слушам и изпълнявам.
- Хм, мил човек ми се струваш... май светът не е толкова зверско място...
- Ясна си ми... зверски ти се пие пак от термоса ми.
- Какво да направя като носиш зверски вкусен чай. Какъв е?
- Билков миш-маш от едно зверски красиво място в Стара планина.
- Ясенчо, другата седмица ще те заведа там. И ще изпълня твоите желания.
- Опитваш се да бъдеш мила?
- И импулсивна.
- Но ти започна да планираш седмица по-рано.
- Прояви малко въображение де.

Рада взе термоса и изпи останалия чай. Намигна весело на гигантския Аспарух и хукна надолу по стълбите. След 1300 крачки се озова обратно при малките хора. Тя обаче се чувстваше по-голяма от вчера. И малко по-наясно със себе си от тази сутрин. Благодарение на непознатия Ясен, за който никой вестник никога нямаше да пише.

(снимката е авторска)