tag:blogger.com,1999:blog-61016910289329227142012-01-29T13:27:54.281+02:00на ПламитоPlamena Markovanoreply@blogger.comBlogger951100tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-84160272686937993252012-01-02T11:58:00.003+02:002012-01-02T13:08:58.161+02:00- Писмо. За дядо Коледа. За дядо Мраз. За теб. За всеки, който реши да чете.<div>- Странно.</div><div>- Знам.</div><div><br /></div><div>Мълчание под разпадащата се елха. Той много искаше да седне пред телевизора и да си пусне за пореден път "Двама мъже и половина". Защо foxlife повтаря едни и същи серии? </div><div>Не.</div><div>Не можеше да се съсредоточи върху този въпрос. Искаше му се. Но нещо в него не можеше да подмине безразлично тази странна сцена.</div><div><br /></div><div>- Ок, кажи ми.</div><div>- Какво да ти кажа?</div><div>- Защо оставяш писмо под елхата след празниците? Знам, че не ти се иска, но тези дни ще трябва да я изхвърлим. Погледни - всичко е в иглички вече.</div><div>- Спокойно, още днес ще събера играчките, ще я изхвърлим и ще почистя. </div><div>- Много си... различна тази година.<br /><div><br /></div></div><div>Тя му се усмихна с най-широката си усмивка. Беше толкова щастлива.</div><div><br /></div><div>Той толкова искаше да се върне към "Двама мъже и половина". Но тази единствена жена, без никакви половини, го държеше под напрежение. </div><div><br /></div><div>- Хайде де, кажи!</div><div>- Какъв си ми сладур! Всичко искаш да знаеш, нали?</div><div>- Аз съм Мъжът в къщата...</div><div>- ... който научава всичко последен.</div><div>- След като сме само двама, е логично да науча последен това, което знаеш ти.</div><div>- Да. Ти и логиката...</div><div>- Значи няма да ми кажеш?</div><div>- Кое?</div><div>- Какво има в това писмо!</div><div>- Разбира се, че ще ти кажа. Иначе защо ще го пиша?</div><div><br /></div><div>Забрави за "Двама мъже и половина"... Неговата съдба беше да се мъчи покрай странните й хрумвания. Вече почти излязъл от кожата си стисна зъби и промърмори:</div><div><br /></div><div>- Кажи.</div><div>- Пожелах си другата година по това време да се чувствам по същия начин.</div><div>- Само?</div><div>- Да.</div><div><br /></div><div>Той беше доволен. Май всичко свърши. Седна на дивана и включи телевизора. Но... но... тя защо застава пред Чарли, който тъкмо се кани да набие брат си?</div><div><br /></div><div>- Не искаш ли да знаеш защо тази година толкова ми хареса?</div><div><br /></div><div>Не, разбира се! Неделя е. Предпоследен ден от почивката. Ден без роднини и задължения. Ден за мързелуване. Ден за "Двама мъже и половина"!</div><div>Разбира се, не беше толкова тъп, за да я отреже така.</div><div><br /></div><div>- Кажи, мило, какво ти хареса толкова.</div><div>- Подаръците.</div><div>- Шегуваш ли се? Нали ти настоя тази година да не си купуваме нищо?! Сега ще ми натякваш ли?!</div><div>- Не се шегувам. А и много добре знаеш, че си разменихме подаръци. И за първи път бяха точно това, което искаме. </div><div><br /></div><div>Ако си беше направил труда се обръсне, Тя щеше да забележи как Той се изчерви. Толкова време се ядосваше, че не му хрумва какво да й вземе. Да, можеше да й подари екскурзия до Сингапур - тя щеше да пощурее от радост. Ами ако й вземе лаптоп... 11 инча, сив, син или бял... параметрите за нея нямаха особено значение. Още един повод за дълъг и продължителен писък. О, боже... Да не забравяме голямата й мечта - огромна люлка, в центъра на стаята, а върху нея - куче. Напук на съседите и на него самия. Та не е като да нямаше идеи. </div><div><br /></div><div>Докато тя се суетеше последните дни на Декември да чисти и нарежда празнична украса, той се ядосваше на целия свят. Включително и на Том Круз, който беше готов да подари диаманти, коне и други щуротии за хиляди долари на дребния си фъстък - щерката. Що за глупости! А той чакаше сметката за тока...</div><div><br /></div><div>И така си се мусеше около 22-23 декември. Тя веднага го надуши. Хрътка такава! Разбира се, и Тя нямаше да му подари онази кола, по която въздиша всеки ден. Но никак не се разстройваше, че пестят за нова тенджера. Защо не й пука, че нямат пари за подаръци? </div><div>На 24-и сутринта Тя скочи върху него с думите "О, боже, о, боже, о, боже - нашата първа Бъдни сутрин!" Голям праз! Той нямаше подаръци. Намръщи се и се опита да се обърне на една страна. Не успя. Хрумна му колко бързо може да съсипе празника... окончателно. Трябваше само да й каже колко е тежка! Нямаше и да стигнат до липсата на подаръци. Погледна я. Продължаваше да му се усмихва и да тежи върху него. Е, добре де... дори и на Бъдни сутрин не можеше да е такъв идиот. Опита се да й се усмихне, но не му се получи. </div><div>Тя се изправи насред стаята и заяви "Ставай, мързел такъв! Днес имаме толкова работа!" Да, типичната празнична атмосфера - никаква почивка, само стрес. Продължаваше да мълчи гузно и да чака присъдата си. "Днес, нашата първа Бъдни сутрин, трябва да решим какво ще си подарим. Аз имам няколко идеи." Екскурзии, лаптоп, люлка, куче... о, боже, скрий ме някъде. "Понеже и двамата сме го закъсали като църковни мишки"... хм, почти коледна обида... "предлагам да не си купуваме подаръци. Разбира се, ако вече си ми купил нещо, няма да го връщаме." За съжаление, беше първият му почивен ден, все още не беше брадясал достатъчно и Тя успя да види как Той се изчерви. "Ок, Коледа без купени подаръци. Ще бъде чудесно!" Защо, по дяволите, продължаваше да се хили? Дали това не беше някакъв тъп женски номер по съвет на Космо? Дали не се очакваше да я изненада с най-скъпия подарък, за да й покаже, че я обича? Трябваше да попита.</div><div><br /></div><div>"Ъъ, мило... как така без да купуваме?"</div><div>"Настояваш ли?"</div><div>"Трябва ли?"</div><div>"Ами виж сега - аз си мислех да си подарим подаръци собствено производство."</div><div>О, не! Сега ще трябва и да произвежда! Как да трансформираме телефона в лаптоп... for dummies. Коледата става все по-сложна. </div><div>"Мило... аз не съм убеден какво точно мога да ти произведа..."</div><div>"Всъщност аз имам идея..."</div><div><br /></div><div>В крайна сметка беше почти весело. Тя му направи любимата торта. Той й подари своята компания за 3 романтични филма... без право на мрънкане. </div><div><br /></div><div><a href="http://4.bp.blogspot.com/-iiWU2ljuZt8/TwGPkHGMCsI/AAAAAAAAH6g/AbRKTGeVUg4/s1600/1284945206-UK0V4ZX.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 250px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-iiWU2ljuZt8/TwGPkHGMCsI/AAAAAAAAH6g/AbRKTGeVUg4/s400/1284945206-UK0V4ZX.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5692989254516083394" /></a><br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-8416027268693799325?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com7tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-26049376447077570832011-12-11T21:32:00.003+02:002011-12-11T22:24:42.636+02:00Тези три... думички ли са изобщо?... сутринта легнаха някъде из гърлото й. Съвсем мързеливо се протягаха, докато Тя топлеше вода за чай. Погледна го. Абсолютно същият като преди... хм, колко години вече?... почти никакви бръчки, без нито един бял косъм, същите нежни ръце. Казано накратко - Тя още го обичаше. <div><br /></div><div>Водата кипна. Метна пакетче чай вътре и зачака да усети аромата на любимия Алпинист. Дали от омайващите пари, или от домашния уют на тяхната кухня, "Тук ли си?" започнаха да се разсънват. Надигнаха се да си проправят път през гърлото й към езика. Още малко и ще се престраши да го попита. Още няколко милиметра и ще стигнат върха на езика. И тогава няма да има измъкване. Ще забрави всякакъв разум и ще се изложи. Започна да преглъща усилено. Трябваше да ги изпрати обратно някъде вътре, дълбоко в нея. Само и само да не подхване абсурден разговор. Който пък може да не се окаже толкова абсурден.</div><div><br /></div><div>- Наздраве.</div><div><br /></div><div>Е, не. Да кихнеш точно, докато се опитваш да преглътнеш 3 глупави думи. Каузата й беше изгубена. Заради глупавото пакетче черен пипер, което никога не се сеща да прибере в шкафа.</div><div><br /></div><div>- Тук ли си?</div><div>- Да, точно пред теб.</div><div><br /></div><div>Разбира се. Точка за него.</div><div><br /></div><div>- Друго исках да кажа...</div><div><br /></div><div>Изглежда, че Той не разбираше нищо. Или печели време? </div><div><br /></div><div>Сега на нея й се искаше да спечели време. Как да му каже защо всеки ден през последните месеци в гърлото й се настаняват няколко елементарни на пръв поглед думи, които объркват целия й ден?! Защото все по-често забравя да я целуне? Защото вече не я прегръща всяка вечер преди да заспи? Ще прозвучи толкова глупаво и незряло. Той ще я увери, че всичко е наред. Ще я целува през деня. Щя е целува и утре. Ще я прегръща всяка вечер, цяла седмица. Знае всяка негова стъпка. Но не знае дали той още е тук. </div><div><br /></div><div>По дяволите! Чаят изкипя върху котлона. Тя се втурна да почисти. </div><div><br /></div><div>- Опарих се!</div><div>- Ще мине.</div><div><br /></div><div>Той излезе от кухнята. Чу го как отива в хола. Щрак веднъж, щрак втори път. Вече седи пред лаптопа си и зарежда скайп.</div><div><br /></div><div>"Той вече не е тук"</div><div>Преглъщаше упорито. Но новите думички не се оттегляха от гърлото й. </div><div><br /></div><div><a href="http://4.bp.blogspot.com/-7T-2Rnusqfc/TuURHts21gI/AAAAAAAAH4U/qPIgJqFQBls/s1600/Goldin03.preview.jpg" onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 259px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-7T-2Rnusqfc/TuURHts21gI/AAAAAAAAH4U/qPIgJqFQBls/s400/Goldin03.preview.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5684968928849614338" /></a>Снимката е на фотографката <a href="http://myrzeluvaneeee.blogspot.com/2009/09/blog-post_27.html">Нан Голдин</a>. </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-2604937644707757083?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-32215555858738575262011-10-21T19:23:00.005+03:002011-10-21T21:03:50.030+03:00<div>- Е, откачи се де.</div><div>- От къде пък ти хрумна да сложиш закачалка... и то точно до вратата!</div><div>- Какво пък се преструваш, че не виждаш!</div><div>- Какво да виждам... пък?</div><div>- Че тук ми е единственият свободен ъгъл.</div><div>- И защо ти е закачалка?</div>- Ами... казано накратко, съвсем, съвсем кратко... да си закачам това-онова...<div>- Което преди беше...</div><div>- ... откачено.</div><div>- Аха. А сега остана само ти... откачена.</div><div>- Ееее, пак се преструваш, че не виждаш.</div><div>- Кажи, мое мило "пък-че", какво отново пропуснах?</div><div>- Ами... казано накратко... така съм се закачила за теб, че нямам повече място да (се) откачам.</div><div>- Вярвай си.</div><div><br /></div><div><a href="http://3.bp.blogspot.com/-frt0bXolM0s/TqGzTis9nNI/AAAAAAAAHuQ/UqjHl9MOkt0/s1600/Backstage_Fun_by_nostalgiaplatz.jpg" onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 266px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-frt0bXolM0s/TqGzTis9nNI/AAAAAAAAHuQ/UqjHl9MOkt0/s400/Backstage_Fun_by_nostalgiaplatz.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5666006954523073746" /></a><br /></div><div>Снимката е на nostalgiaplatz и е от <a href="http://nostalgiaplatz.deviantart.com/art/Backstage-Fun-166118736?q=boost%3Apopular%20hanger&amp;qo=2165">deviantart.com</a></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-3221555585873857526?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-39758177560029717572011-09-27T20:54:00.004+03:002011-09-27T21:43:10.170+03:00<p>- Не. Влакът ми е в 3.</p><p>- А ако ти пусна Металика?</p><p>- Мислиш, че те ще спрат влака?</p><p>- Не. Надявам се да спрат теб.</p><p>- Не харесвам Металика. </p><p>- Жалко. Звучеше ми толкова на място в тази история. Кой да ти пусна?</p><p>- ФСБ. <em>Пак ще се срещнем след 10 години...</em></p><p>- В никакъв случай.</p><p>- Контрол. <em>И ето идва най-щастливият ден, когато ти ще си далече от мен...</em></p><p>- Толкова ли е трудно да бъдеш поне малко романтичен?!</p><p>- Спри с тези филмови залъгалки. Трябва да тръгвам. Наистина.</p><p>- Знам.</p><p>- Ще ме целунеш ли за довиждане.</p><p>- Не.</p><p>- Защо?</p><p>- Ще ти пусна Ван Морисън.</p><p>- И ще остана?</p><p>- Да.</p><p>- Сигурна ли си?</p><p>- Да. Той ще ти попее за циганското лято.</p><p>- Искаш да изживеем още едно лято? Закъсняло?</p><p>- Да.</p><p>- Няма да се получи. Виж се - вече извади дългия ръкав. Как ще посмееш да се съблечеш на плажа?</p><p>- Ще се съблека. Ти само остани.</p><p>- И колко искаш да е това лято.</p><p>- Един ден.</p><p>- Само?</p><p>- Ако останеш за по-дълго, съвсем няма да те пусна. И ще трябва да изкараме и едно ромско лято. После ще минем на циганска есен и т.н.</p><p>- Ван Морисън спря да пее.</p><p>- Е, оставаш ли?</p><p>- Да.</p><p>- Не мога да повярвам! Значи е истина, че музиката въздейства върху хората!</p><p>- Не съвсем... забравили сме да купим батерии за часовника. Влакът вече пътува към вкъщи.</p><p>- Нищо де, мило. Вкъщи е и там, където ти пее Ван Морисън.</p><p>- И където си ти... че да ми го пуснеш.</p><p>- Видя ли, че можеш да бъдеш романтик.</p><p>- Аз мога всичко.</p><p>- Амин.</p><a href="http://4.bp.blogspot.com/-R2ga7xEMNr4/ToIZEgQFMbI/AAAAAAAAHp4/eFE-KRMDVSA/s1600/couple%252Cmusic%252Chot%252C61%252Clove%252Clovers-38a40d539e28fbefa27bcc8108b5c7e5_h_large.jpg" onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-R2ga7xEMNr4/ToIZEgQFMbI/AAAAAAAAHp4/eFE-KRMDVSA/s400/couple%252Cmusic%252Chot%252C61%252Clove%252Clovers-38a40d539e28fbefa27bcc8108b5c7e5_h_large.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5657111647098319282" /></a><p><br /></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-3975817756002971757?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-76939974232083298172011-08-24T09:29:00.005+03:002011-08-24T09:56:46.801+03:00- Само? <br />- Разбира се, че не. Тъкмо започвам. <br />- Да седна ли? <br />- Може и да полегнеш. Да ти донеса ли хляб и вода? <br />- Хайде, хайде... няма да ме уплашиш... <br />- Ок, безстрашно човече. И така, страх ме е от мечки, пчели, оси, стършели... общо взето, от всичко, което лети и бръмчи. Страх ме е от диви котки, подивели домашни котки, улични кучета, подивели домашни кучета, ядосани гарги... <br />- Ама ти виждала ли си ядосана гарга?! <br />- Не, но колко му е. Става накриво в гнездото и решава да си го изкара на някой... <br />- Приключи ли? <br />- С гаргите - да. <br />- А със страховете? <br />- Е, чакай де. <br />- Подай ми възглавницата и продължавай. <br />- Продължавам. Страх ме е от диви прасета, от гладни домашни прасета... знаеше ли, че могат да изядат човек? <br />- Да, знам го този филм. <br />- Страх ме е от тигри, лъвове, пантери, ягуари и други подобни грозни котки. <br />- Е, много хора ги намират за красиви! <br />- Да бе! Като ти се облещи и хукне насреща с гигантските си зъби... не, мерси. Предпочитам Мис България. <br />- Схванах се. <br />- Да спирам ли. <br />- Не, искам да ти чуя всичките страхове. <br />- Добре, добре, продължавам. Страх ме е от змии, паяци, крокодили, скорпиони, гигантски отровни медузи, пирани, мравки-убийци, индийски плъхове... знаеш ли, че и те ядат хора? <br />- Да, и този филм го знам... <br />- И от тичащи насреща ми слонове. <br /> <br />Минута мълчание. <br /> <br />- Да не би да приключи. <br />- Да. <br />- Бре! Малко са ти страховете. <br />- Нали! <br />- Вземи си възглавницата. Очаквах повече. А къде изчезна страхът от високо, от нощна разходка в някое пусто поле, от хората-психопати с резачка в ръка... <br />- Те са в друга графа. <br />- Ха! Значи има още? <br />- Разбира се. Това бяха само страховете в папка "Животни". <br />- Картотекираш ли ги? <br />- Какво да ти кажа - подготвена съм за всяка ситуация с пълен набор страхове. <br />- Умно момиче. <br />- Знам. <br />- Огладнях. Ще ми изпържиш ли картофи. <br />- Не. Преминавам към папка "Кухня" - страх ме е от пръскащо срещу мен горещо олио... <br />- О, боже! Върни ми възглавницата... <br /> <br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-jB-hQ8_CNds/TlSgEWny0eI/AAAAAAAAHlk/L4JuZ5_87Tg/s1600/scared_woman.jpg"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 270px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-jB-hQ8_CNds/TlSgEWny0eI/AAAAAAAAHlk/L4JuZ5_87Tg/s400/scared_woman.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5644312229654483426" border="0" /></a> <br /><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-7693997423208329817?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-38493277220265259622011-07-27T13:13:00.006+03:002011-07-27T14:26:39.187+03:00- Още един изгрев замина...<br />- Но пък се задава цял ден.<br />- И к'во?<br />- Таквоз'.<br />- Ок.<br /><br />Каквото и да значеше този разговор.<br /><br />- Та защо ти е мъчно за изгрева?<br />- Ами всъщност не ми е.<br />- Но?<br />- Понякога обичам да говоря...<br />- ... с многоточия?<br />- Хъ?<br />- Започваш да казваш нещо, което всъщност не мислиш, и умишлено го зарязваш по средата.<br />- Да. Обичам да говоря с многоточия.<br />- А защо?<br />- Знам ли.<br />- Придобит мързел на мозъка?<br />- Тъпо заключение!<br />- Тъпо заключение на тъпо въведение.<br /><br />Каквото и да значеше този разговор.<br /><br />- Тъпо начало на деня.<br />- Ок, спирам да те тормозя.<br />- А защо дойде да ми тормозиш изгрева?<br />- Той не е твой.<br />- Да. Вече не е.<br />- Сърдиш ли се?<br />- Ще ти се.<br />- Защо цяла сутрин се забиваме в най-умрялата точка на разговора?<br />- Защото искам да бъда сама.<br />- Не те ли е страх?<br />- От изгрева?<br />- Стига с тоя изгрев! Не. Но огледай се. Наоколо няма жива душа.<br />- Очакваш да ме е страх от нищото?<br />- Е... не се знае... <span style="font-weight: bold;">нещо може да се крие в нищото</span>...<br />- По време на изгрев не се случва нищо лошо.<br />- Кой го каза?<br />- Нютон.<br />- Да бе?<br />- Да бе.<br /><br />Каквото и да значеше този разговор.<br /><br />- Дойдох, за да не бъдеш сама.<br />- Мило е.<br />- Тогава защо не се радваш?<br />- Защото утре аз пак ще гледам изгрева. А ти - не.<br />- Не ме ли искаш?<br />- Не.<br />- Но защо? Току що каза, че е мило.<br />- Забелязал ли си, че милото е замаскирана грубост?<br />- Само ти можеш да извъртиш толкова на криво нещата, че да изляза груб.<br />- Сега си мил. Стоиш тук, пазиш ме от <span style="font-weight: bold;">нещото в нищото</span> и очакваш да пърхам с късите си мигли насреща. Но утре няма да дойдеш. Благодарение на теб, вече ще ме е страх от нещото в нищото и няма да посмея да изляза без теб. И край на изгревите ми.<br />- Може да започнеш да гледаш залезите...<br />- Може.<br />- Значи не искаш да съм тук?<br />- Искам. Винаги. Всеки ден. Винаги, щом ми хрумне. Искам да си с мен. Искам да живееш само с мен и само за мен. Искам да спра да слагам фалшиви многоточия и да се изказвам до край.<br />- Знаеш, че...<br />- ... е абсурдно? Знам.<br />- Ами... слънцето вече напича. Май ще се прибирам.<br />- Аз също.<br />- Предполагам, че ще искаш да вървиш сама. 10 метра дистанция стигат ли ти?<br />- Не искаш ли да те хвана за ръка?<br />- Знам ли... не е ли замаскирана грубост?<br />- Не се сърди. Опитвам се.<br />- Какво толкова опитваш?<br />- Да запазя себе си...<br /><br />Разговорът вече значеше твърде много. Затова остана с многоточие.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-En-lduW4fZ8/Ti_zF-ZkitI/AAAAAAAAHfs/s_82duAUDL4/s1600/it__s_a_new_day_by_deadst4r.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 182px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-En-lduW4fZ8/Ti_zF-ZkitI/AAAAAAAAHfs/s_82duAUDL4/s400/it__s_a_new_day_by_deadst4r.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5633988942838926034" border="0" /></a>(снимката е на deadst4r - <a href="http://deadst4r.deviantart.com/">цък</a>)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-3849327722026525962?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-70605107516609007132011-06-29T11:20:00.004+03:002011-06-29T14:34:38.041+03:00- Защо?<br />- Като за начало, защото те познавам от... колко минути станаха?<br />- Съжаляваш ли?<br />- Рано е да се каже.<br /><br />Тя не спираше да се усмихва, въпреки че непрекъснато се опитваше да бъде сериозна. Проблемът беше, че денят вървеше твърде странно още от сутринта. Събуди се точно в 3:26. И за първи път от години усети, че е напълно бодра. Стана, изкъпа се и закуси. До 6:15 вече беше изчистила целия апартамент и се чудеше какво още да свърши. Подаде се през прозореца и си пое дълбоко въздух. Да, непременно трябваше да излезе. Точно сега.<br /><br />Не спираше да диша дълбоко, докато тичаше около блока. След третата обиколка си помисли, че й се завива свят. Все още беше рано и абсолютно пусто. Продължи да тича надолу по улицата. Задмина магазина, от който купуваше най-сочните ябълки. Спъна се пред фурната, където всяка сутрин за минути се разграбваха най-вкусните банички. Спря за момент до дървото, където този април метна мартениците си, докато бързаше за работа. Завърза си скъсаните маратонки и продължи надолу.<br /><br />Нахлу с гръм и трясък в парка. Буквално. Най-големият пръст на левия й крак я болеше. Нищо чудно, след като с него изрита кошчето за боклук. Явно тази събота щеше да й върви на чистене. Намръщи се. Искаше й се да продължи още по-надолу и да потича край морето, но се срамуваше да остави боклуците по алеята. Огледа се почти криминално. Беше абсолютно сама. Поне никой нямаше да види как ей сега ще се изцапа до уши. Точно като преди 15 години, когато се връщаше от училище и напук на всички реши да скочи в най-дълбоката локва.<br /><br />- Май ти трябва чешма. И сапун.<br /><br />И просто така Рада се запозна с Ясен. Вероятно той също скучаеше, защото нямаше намерение да си тръгва. Помогна й да почисти и я попита:<br /><br />- Какво си отлагала толкова упорито?<br />- Моля?<br />- Рано сутрин риташ невинни кошчета. Очевидно си нетърпелива за нещо и пълна с енергия. Та се чудя за какво става въпрос.<br />- Не се бях замисляла...<br />- Ок, замисли се.<br /><br />Този ден вървеше толкова нетипично гладко, че Рада реши да не му се опълчва с нищо и най-примерно да отговаря.<br /><br />- <span style="font-weight: bold;">Винаги съм искала да пътувам</span>.<br />- И никога не си?!<br />- Пътувала съм. Даже много. Но не реално... т.е. винаги е минавало много време в обмисляне, търсене на компания, убеждаване, резервации, опаковане на багаж... След което, разбира се, се оказва, че съм забравила нещо и през цялото време ме е яд. После се прибирам и си давам сметка, че съм запомнила само дребните неща - дали пилето в ресторанта е било добре опечено, какви канали съм хващала в хотелската стая, с каква надценка са били сувенирите... Разбираш ли?<br />- Не.<br />- Ти не пътуваш ли?<br />- Пътувам всяка седмица.<br />- Явно си по-добър в планирането от мен...<br />- <span style="font-weight: bold;">Никога не планирам</span>. Събуждам се рано сутрин в събота, тръгвам надолу по улицата и чакам да ми хрумне нещо.<br />- Значи ще пътуваш и днес?<br />- Да. С теб.<br /><br />Рада се засмя. Опитваше се да разсъждава, да бъде предпазлива. Стараеше се да си спомни най-страшните новини от седмицата. Насилваше се да повярва, че светът е зверски ужасно място, където ежедневно умират невинни, заради психопати като... Ясен. Зверски... зверски... зверски... й се пътуваше... с Ясен.<br /><br />- И с какво ще пътуваме?<br />- Обикновено с какво пътуваш?<br />- Автобус.<br />- Отлично. Днес Рада ще закусва топла баничка в топъл влак.<br />- Рада вече закусва днес.<br />- Но не и с Ясен. И то най-вкусните банички в целия град.<br /><br />По какво се познава, че преживяваш най-съвършената закуска? Признаците са 5:<br /><br />* гони те зверски глад;<br />* засищаш го с топла, мека баничка с умерено количество вкусно сирене;<br />* вдигнал си крака върху криминалната страница на днешния вестник, който пък е поставен на отсрещната седалка, която пък е поставена преди незнаен брой години във влак;<br />* гледаш през прозореца, докато влакът минава край <span style="font-weight: bold;">кораби, които изглеждат по-хубави от теб</span>, благодарение на изгряващото слънце;<br />* и слушаш как Ясен ти разЯснява правилата - днес ще изпълнява само твоите желания. Което си е отличен признак за всяко хранене от деня.<br /><br />- Ясенчо...<br />- Ясенчо?<br />- Реших така да ти викам.<br />- Защото?<br />- Ми харесва.<br />- Звучи ужасно.<br />- Благодаря. Та, Ясенчо, всяка събота ли изпълняваш желанията на някое момиче?<br />- Защо реши, че трябва да е момиче?<br />- Иначе защо да си мил?<br />- Радинко, аз не искам да съм мил. Аз искам да пътувам с нови хора.<br />- Защо?<br />- Преди час си събираше боклуците в парка, почти не искаше да говориш и стоеше поне на десет крачки от мен. В момента пиеш от моя термос и ми викаш... Ясенчо. <span style="font-weight: bold;">Интересно е как се сближаваме с непознати, докато пътуваме</span>.<br />- Аха... социален експеримент. На теория звучи добре. Обаче ето ти практиката. Гледай къде са ми краката. Втора страница. Само от заглавията виждам, че вчера са били убити 6 човека.<br />- Щом това е практиката, защо тръгна с мен?<br />- Защото ми беше ясен.<br />- Много си доверчива. Вярваш на вестника, вярваш на името ми...<br /><br />До днес "Рада" и "доверчива" бяха същата абсурдна двойка, колкото Спайдър-мен и Чехъл-мен. Даже, колкото и да я беше срам да си признае, тя беше страхлива. Вечер заспиваше само през девет ключалки, че и десета. Всяка сутрин излизаше с филия хляб в чантата - в случай, че я подгони някое улично куче, което не е на диета. След работа се прибираше право вкъщи. Обаче днес всичко тръгна с краката нагоре.<br /><br />- Ясенчо, така и не ми каза къде отиваме.<br />- В Шумен. Била ли си?<br />- Няколко пъти.<br />- Разочарована ли си?<br />- Мислех си, че ще отида на ново място...<br />- С нов човек всяко място е ново.<br />- А защо точно Шумен?<br />- Защото днес съм в настроение да изкача 1300 стъпала.<br />- Чакай малко! Нали щеше да изпълняваш моите желания?<br />- Това е най-голямото ти желание.<br />- Посмали малко... Не бих казала. Дори не се сещам какво толкова има в Шумен. Последно бях там да си търся обувки. Оказаха се същите като пред блока ми.<br />- Радинко, а изкачи ли онези 1300 стъпала?<br />- Кои?<br />- Била си в Шумен, а не си забелязала паметника, който е надвиснал над града?<br />- Значи ще катерим 1300 стъпала, за да надвиснем на паметник...<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-4n9z6QNJSGE/TgsJLvkW6eI/AAAAAAAAHag/pul8V3XqPWU/s1600/IMG_0017%2B1%2528Large%2529.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-4n9z6QNJSGE/TgsJLvkW6eI/AAAAAAAAHag/pul8V3XqPWU/s400/IMG_0017%2B1%2528Large%2529.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5623598657054370274" border="0" /></a><br />Час по-късно Рада дишаше още по-дълбоко и от сутринта. Определено стълбите я измориха. Но имаше още нещо, което я караше да се презарежда. <span style="font-weight: bold;">Отвсякъде я наблюдаваха</span>. Ясен я гледаше отгоре, от своите почти 2 метра. Долу сякаш цял Шумен беше надигнал глава, за да я зърне. А от двете й посоки стояха втренчени статуите на нейната "история". Защо никой приятел не й беше казал за Паметника? "Създатели на българската държава"... всъщност би прозвучало тъпо... между приятели.<br /><br />- Усещам някакви радини вълнения тук.<br />- Хубаво място, Ясенчо. Наистина хубаво. А още е едва обяд.<br />- Бързаш ли?<br />- Напротив. Искам да си остана тук.<br />- Защото ти харесва? Или се сети, че ни чакат още 1300 стъпала?<br />- Виж ги всички колко са големи. <span style="font-weight: bold;">А ние си пълним живота с дребните хора от страниците на вестника</span>. Стои ми се до големите хора.<br />- Както ти казах, днес е твоят ден. Слушам и изпълнявам.<br />- Хм, мил човек ми се струваш... май светът не е толкова зверско място...<br />- Ясна си ми... зверски ти се пие пак от термоса ми.<br />- Какво да направя като носиш зверски вкусен чай. Какъв е?<br />- Билков миш-маш от едно зверски красиво място в Стара планина.<br />- Ясенчо, другата седмица ще те заведа там. И ще изпълня твоите желания.<br />- Опитваш се да бъдеш мила?<br />- И импулсивна.<br />- Но ти започна да планираш седмица по-рано.<br />- Прояви малко въображение де.<br /><br />Рада взе термоса и изпи останалия чай. Намигна весело на гигантския Аспарух и хукна надолу по стълбите. След 1300 крачки се озова обратно при малките хора. Тя обаче се чувстваше по-голяма от вчера. И малко по-наясно със себе си от тази сутрин. Благодарение на непознатия Ясен, за който никой вестник никога нямаше да пише.<br /><br />(снимката е авторска)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-7060510751660900713?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-19007155085412124272011-06-13T14:14:00.004+03:002011-06-13T15:24:03.147+03:00- Че защо й е на тортата "някое" време?<br />- За да бъде сладка.<br />- Ама ние ще я направим с шоколад. По-сладка от това няма накъде.<br />- Защо, защо, защо???<br /><br />Всъщност тя беше много спокойна, когато каза 3 пъти "защо" и постави наум 3 въпросчета. Макар че по принцип си беше абсолютно "дзън", дори и без Загорка, нещо не й се връзваше. Приятелката, която не беше виждала от... кой знае вече кога... й се обади в 2 следобяд в сряда с категоричното "Идвай вкъщи. Веднага." Уплаши се и дойде. Още от вратата я посрещна с "Бързо влизай, ще правим торта." А нейните упорити въпроси получиха само това:<br /><br />- Е, как защо? Защо се прави торта?<br />- За рожден ден...<br />- Само?<br />- Е, не всеки ден е Великден.<br />- Ама за Великден не се прави...<br />- Именно, само и единствено за рожден ден!<br />- Защо?<br />- За да е по-сладко!<br />- Но тя ще бъде Ш-О-К-О-Л-А-Д-О-В-А! По-сладка от това няма накъде!<br /><br />Оф, каква е тази мания по шоколада. Кой подъл рекламен гений внуши на всички жени да си оправят проблемите със захар и съмнително какао?! Трябваше да я попита.<br /><br />- Всичко наред ли е?<br />- Лешник, не съм полудяла само, защото ми се е прияла торта сряда следобяд.<br />- А... защо ме извика?<br />- Не ти ли е приятно?<br />- Напротив, радвам се. Но как се сети точно за мен?<br />- Женска интуиция, бишкотичке. Усещам, че след като си свободна за мен по никое време и на теб ще ти се хапва сладко.<br />- Намекваш, че нямам живот?<br />- Ха! Ако нямаше живот, как щях да те знам, че и да те каня на приключение?<br />- Знаеш какво имах предвид...<br />- Виж сега, Сникърс...<br />- Какви са тези прякори, дето ми слагаш днес?<br />- Кулинарно ми е...<br />- Да, усетих. Сникърс слуша.<br />- И двете сме свободни сряда следобяд. През това време сякаш целият свят е зает. Кой с работа, кой с училище, кой с нещо друго... Не ти ли се иска да отпразнуваш тази сряда с мен?<br />- Но аз празнувам в четвъртък...<br /><br />И двете се засмяха на изтърканата рекламна шега.<br /><br />- Значи ме извика, за да отпразнуваме заедно това, че си нямаме работа в началото на лятото?<br />- О, колко сме трагични. Чак трагикомични. Изварке, извиках те да ядем торта.<br />- Ок, сиренце, дай да я правим тази торта и да се прибирам.<br />- Е, ако пък толкова бързаш, ще звънна на друг.<br />- Ти всъщност на колко още звъня преди мен?<br />- 6.<br />- Значи не съм била първия избор.<br />- Даже и втория не беше.<br /><br />Дори не се засмя. Странна приятелка си имаше, нетипично откровена.<br /><br />- Е, бадем, ще се включиш ли в предизвикателството или още бързаш ужасно много?<br />- Ще се включа. Колко му е, че съм била резерва на резервата на резервата на резервата на резервата... на първия ти избор.<br />- Нищо не му е. Знаеш ли как се прави торта?<br />- Лесно. Купуваш готови блатове, сиропираш ги с вода с разтворена в нея захар и мажеш с течен шоколад.<br />- Моля?!<br />- Трудно ли ти се струва?<br />- Не, струва ми се абсурдно. Така не се прави торта.<br />- Напротив.<br />- И как става?<br />- Бързо и лесно.<br />- Е, то това е ясно. А как е на вкус?<br />- Прилична.<br />- Милинке, с прилично не се празнува. С прилично само можеш да се приспиш, при това некачествено. Днес ще си направим истинска торта. С наши си блатове, с наши си сиропи, с наш си крем и украса.<br />- Защо?<br />- Защото го можем.<br />- Ами... не мисля, че го можем.<br />- Сега не. Но щом го направим, вече ще го можем. А щом можем да направим истинска домашна торта - значи можем всичко.<br />- Хаха, не мисля, че е толкова сложно!<br />- В такъв случай няма нищо сложно в това да можеш всичко.<br />- А знаеш ли как се прави шоколад?<br />- Защо?<br />- Защото нямаме рожден ден...<br />- Е и?<br />- Ами как иначе ще ни е сладка, ако не е Ш-О-К-О-Л-А-Д-О-В-А?!<br /><br />Бяха заедно от половин час, а вече си имаха лични, тъпи за останалите шеги. Очертаваше се грандиозно парти за двама по случай поредния с нищо неизвестен ден.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-oZbxabGcrq8/TfYBT0NRO6I/AAAAAAAAHZI/oP7E0ASVjnc/s1600/eating-cake.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 205px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-oZbxabGcrq8/TfYBT0NRO6I/AAAAAAAAHZI/oP7E0ASVjnc/s400/eating-cake.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5617679025134713762" border="0" /></a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-1900715508541212427?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-70305935224225775492011-05-16T10:19:00.003+03:002011-06-02T10:52:08.229+03:00- Да не седиш на земята?!<br />- Моля те, направи ми стол.<br />- Но... погледни. Имаш малка стая, в която си наредила 4 стола. Дори нямаш място за нов.<br />- Моля те, направи ми стол.<br />- Защото?<br />- Ме обичаш?<br />- Е и?<br /><br />Тя се намръщи на най-тъпия възможен отговор. За съжаление й хрумна единствено най-тъпия възможен въпрос.<br /><br />- Защо не ме обичаш?<br /><br />В главата му енергично подскачаха точно две мисли. Кой знае защо се спря на най-неподходящата.<br /><br />- О, писна ми от глупостите ти!<br /><br />Глупости?! Дори и да са безумно тъпи нейните въпроси не могат да бъдат глупости. Та те са си нейни... и ако той я обича... трябва да обича и тъпите й въпроси... или не? Кой знае защо тя се отказа да спори.<br /><br />- Моля те, моля те, направи ми стол.<br /><br />Той въздъхна тъпо. За първи път усети, че можело да се въздъхва тъпо. Изобщо всичко днес вървеше ужасно тъпо. И колкото и тъпа да беше думата "тъпо", понякога тя казваше всичко най-точно.<br /><br />Толкова беше затъпял, че продължи тъпия разговор по възможно най-невъзможния начин.<br /><br />- Няма.<br />- Защото?<br />- Те обичам.<br />- Е и?<br /><br />Тя вдигна краката си върху дивана. Втората енергично подскачаща мисъл в главата му казваше "Това дребно същество има диван и 4 стола. Защо по дяволите ме тормози за още един?!"<br /><br />Тя си кръстоса краката върху дивана. Той вече се беше научил да чете по жестовете й. Когато дребното същество заемеше своята турска поза, се готвеше за битка. С възможно най-абсурдните си реплики. Защо пък да не я забие в по-смислена посока?<br /><br />- Няма да ти направя стол, защото никога не съм правил. Преди няколко години взех чук и си ударих пръста след минута. Това е. Целият ми опит. Затова, ако толкова държиш на поредния безполезен стол, отиди и си купи.<br />- Няма да е същото.<br />- Разбира се. Ще бъде много по-хубаво. И за теб. И за мен. Че и за нас.<br /><br />Тя продължаваше да седи по турски. Гледаше го право в очите и мълчеше. Той си мислеше, че и в нейната глава подскача поне една енергична мисъл. Грешеше. В нея всичко беше заспало. Просто така, внезапно тя се изключи. Гледаха се около минута.<br />Той кихна.<br />Тя се събуди.<br /><br />- Значи няма да ми направиш стол.<br />- Да.<br />- Добре. Аз ще си направя.<br />- Можеш ли?<br />- Не знам.<br />- Да ти помогна ли?<br />- Защо?<br />- Защото те обичам.<br />- Е и?<br /><br />Ако търсеха извод от целия този тъп разговор, вероятно и двамата щяха да открият един: да казваш "обичам те" не води до никъде. Тя си свали краката и стана. Отиде до единия стол.<br /><br />- Харесва ли ти?<br />- Не, единият му крак е крив.<br /><br />Отиде до другия.<br /><br />- А този харесва ли ти?<br />- Не, облегалката му е крива.<br /><br />Премести се до третия.<br /><br />- А какво ще кажеш за този?<br />- Ами... единият му крак е по-къс.<br /><br />Застана до четвъртия и го погледна очакващо.<br /><br />- Нали знаеш, че единият му крак е по-дълъг?<br /><br />Тя се засмя. На него също му стана забавно. Трябваше да попита.<br /><br />- Дребосък, от къде ги имаш тези столове?<br />- Сама си ги правих. Явно не мога да направя стол.<br />- Но защо искаш?<br />- За да спра да хвърча наляво-надясно и да се приземя на мое си място.<br />- Защо искаше аз да го направя?<br />- Защото всеки път се удрям с чука и ми писна.<br /><br />И двамата се засмяха. Най-после в главата му остана само една енергично подскачаща мисъл и той се насили да я каже.<br /><br />- Ок, ще ти помогна.<br />- Ще видиш, че ще ти хареса.<br />- Не съм толкова обнадежден...<br />- Можеш и ти да се приземиш на него... ако искаш.<br />- Дали ще издържи и двама ни?<br />- От нас зависи.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-_Z9ThkEqrpI/TdDfpZvBi1I/AAAAAAAAHU8/br8Wnw6QRDk/s1600/yellow_chair_engagement_04.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 306px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-_Z9ThkEqrpI/TdDfpZvBi1I/AAAAAAAAHU8/br8Wnw6QRDk/s400/yellow_chair_engagement_04.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5607227438452018002" border="0" /></a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-7030593522422577549?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-33542384559218433732011-04-04T18:01:00.014+03:002011-04-05T22:28:30.751+03:00След целия културен шок през изминалата седмица в Германия и Франция, последният ден решихме да укротим топката. Затова стъпихме на добре познатата "американска земя" :)<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-DWm_nJrRM1Y/TZnfIgvu9cI/AAAAAAAAHPc/LUaQ9tlovgw/s1600/IMG_9673%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-DWm_nJrRM1Y/TZnfIgvu9cI/AAAAAAAAHPc/LUaQ9tlovgw/s400/IMG_9673%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5591745749679273410" border="0" /></a>"Закусвалнята на Манди" буквално е паркирана между блоковете в Хайделберг. Отвън е вагон, а отвътре - музей на американската култура. Още с влизането всичко ти е толкова познато - масите, кожените дивани, шишетата с кетчуп, солниците, сервитьорките с кани с кафе... Да, попадаш в средностатистически американски филм.<br /><br />И по стара филмова традиция, щом влезеш сядаш на бара, докато сервитьорката е готова с маса за теб. След това се настаняваш и получаваш меню, формат XXUSA. Поръчваш традиционното - бургер и студен чай. Докато чакаш, започваш да се оглеждаш.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-Z7_222Z5o08/TZnh1yCjHWI/AAAAAAAAHPk/bL22frxlNfc/s1600/IMG_9675%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-Z7_222Z5o08/TZnh1yCjHWI/AAAAAAAAHPk/bL22frxlNfc/s400/IMG_9675%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5591748726438960482" border="0" /></a><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-rY4U4UU_Im0/TZnh-qZ7DsI/AAAAAAAAHPs/6vcV5YEfLFQ/s1600/IMG_9674%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-rY4U4UU_Im0/TZnh-qZ7DsI/AAAAAAAAHPs/6vcV5YEfLFQ/s400/IMG_9674%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5591748879008337602" border="0" /></a>Първо гледаш какво има по стените. А то не е никак малко - обиколка из щатите и популярната култура. Елвис, Мерилин, заглавни страници на вестници, корици на списания... и за финал: кукли Барбита, маркиращи двете врати на мъжката и женската тоалетна. Рай за моето поколение, израснало с ТВ... кабелна ТВ :)<br /><br />Поръчката се бави, а стените свършват. Вниманието се измества около сервитьорките край нас и по-точно - чиниите, които носят. Някъде в тях са се сместили бургери, размер XXUSA.<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-RQOJVvsXKr0/TZnqXJ_kNTI/AAAAAAAAHP0/FVGhbj7K5ls/s1600/TW1017-Bronto-To-Go.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 387px; height: 282px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-RQOJVvsXKr0/TZnqXJ_kNTI/AAAAAAAAHP0/FVGhbj7K5ls/s400/TW1017-Bronto-To-Go.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5591758095897605426" border="0" /></a><br />Да, те са огромни. И плуват в океан от пържени картофи. А до тях гордо се редят кани със студен чай.<br /><br />По принцип бих се възмутила с нещо подобно "Аууу, кой може да изяде всичко това?!" Но в случая бях гладна и си мечтаех и моят бургер да е ХХUSA. В крайна сметка г-ца Маркова получи...<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-8DZmvDVwWSQ/TZtTqxHhU5I/AAAAAAAAHP8/Ydf0sxdr5QE/s1600/small-burger-300x247.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 247px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-8DZmvDVwWSQ/TZtTqxHhU5I/AAAAAAAAHP8/Ydf0sxdr5QE/s400/small-burger-300x247.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5592155356515095442" border="0" /></a>Е, не точно. Но на фона на XXUSA нормалната човешка порция изглежда така.<br /><br />Сервитьорките в "Закусвалнята на Манди" трудно разбират немски. Но не им пука, защото голяма част от клиентите им са американци. А останалите по правило знаят английски.<br /><br />Клиентите в "Закусвалнята на Манди" са огромни. Буквално. По 2 метра високи и с тегло, будещо страхопочитание. Те не са дебели. Те са добре обгрижвани американски военни. В Хайделберг американците не са екзотика, а част от града. Всъщност те си имат собствени затворени квартали, в които българин не може да стъпи, без да има виза за САЩ. Късчета американска земя с US магазини, US училища, жилища и т.н.<br /><br />(малко военно инфо) По време на Първата и Втората световна война в Хайделберг са били разположени едни от най-добрите немски военни части. През 1945, края на II св. война, американски части окупират района. От тогава до днес в Хайделберг се намира централното командване на американските сухопътни сили за Европа. Градът има военно летище, което се използва и от НАТО.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-1KRkD3AhTrg/TZtnSUSnI6I/AAAAAAAAHQE/BSmWTdv9ijw/s1600/IMG_9502%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-1KRkD3AhTrg/TZtnSUSnI6I/AAAAAAAAHQE/BSmWTdv9ijw/s400/IMG_9502%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5592176926692680610" border="0" /></a><br />Но да не се отплесваме толкова със САЩ.<br /><br />Последното "Наздраве" на седмицата дойде от тук. Ето там, на хоризонта е гордостта на Хайделберг - Замъкът. Построен около 1400-та година, той става прочут с изградените през 1619 г. Палатинови градини, които за времето си са били признати за 8-то чудо на света.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-zbt-VDvlm7M/TZtrZhl5cUI/AAAAAAAAHQk/FUiXAXFTaT8/s1600/IMG_9683%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-zbt-VDvlm7M/TZtrZhl5cUI/AAAAAAAAHQk/FUiXAXFTaT8/s400/IMG_9683%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5592181448568828226" border="0" /></a><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-04X3ciIwZzE/TZtoQ6bH6bI/AAAAAAAAHQM/awusSI2ouOk/s1600/IMG_9681%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-04X3ciIwZzE/TZtoQ6bH6bI/AAAAAAAAHQM/awusSI2ouOk/s400/IMG_9681%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5592178002080819634" border="0" /></a><a href="http://2.bp.blogspot.com/-9McU8H1HA7s/TZtokV-P8iI/AAAAAAAAHQU/FDXabyltI3o/s1600/IMG_9689%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-9McU8H1HA7s/TZtokV-P8iI/AAAAAAAAHQU/FDXabyltI3o/s400/IMG_9689%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5592178335893418530" border="0" /></a><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-9XQ3jQ-sKYE/TZtrqu0F2dI/AAAAAAAAHQs/PUKRhlaMlEs/s1600/IMG_9686%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-9XQ3jQ-sKYE/TZtrqu0F2dI/AAAAAAAAHQs/PUKRhlaMlEs/s400/IMG_9686%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5592181744175798738" border="0" /></a><br />Днес замъкът "Хайделберг" е задължителното място за всеки турист. И не точно заради градините...<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-Ai7vr5pEzmY/TZtqkn2DKiI/AAAAAAAAHQc/FPgCeW2rLBA/s1600/Heidelberg1.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 284px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-Ai7vr5pEzmY/TZtqkn2DKiI/AAAAAAAAHQc/FPgCeW2rLBA/s400/Heidelberg1.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5592180539714120226" border="0" /></a>Време за ах-кане, ох-кане и их-кане. (Поздравление за всеки, който след това изречение кихна.) В замъка се намира най-голямата бъчва в света. Висока е 8 метра и побира 210 000 л. вино... истински XXUSA размер. Наздраве, любители!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-3354238455921843373?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-64269061616568695722011-03-21T14:13:00.025+02:002011-03-21T15:49:29.666+02:00Човек е толкова голям, колкото сериозни са начинанията му. И за да покажа колко голяма съм, дисциплинирано ще завърша този шашав пътепис.<br /><br />Стигнахме до Денят - 10 февруари (четвъртък), който за 24-и път успя да ме изненада приятно.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-IWQsT8GPhlk/TYdCjBgo0VI/AAAAAAAAHIw/99-z-emkSyw/s1600/IMG_9535%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-IWQsT8GPhlk/TYdCjBgo0VI/AAAAAAAAHIw/99-z-emkSyw/s400/IMG_9535%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586507032244572498" border="0" /></a><a href="http://3.bp.blogspot.com/-mwroIEszH18/TYdDAoDnkoI/AAAAAAAAHJA/gHq2VdMv_f8/s1600/IMG_9532%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-mwroIEszH18/TYdDAoDnkoI/AAAAAAAAHJA/gHq2VdMv_f8/s400/IMG_9532%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586507540808045186" border="0" /></a><br />Да речем, че ме водеше чисто научен интерес. Все пак, любопитно е да провериш лично как се празнува един средностатистически рожден ден в Германия. Честно ли да отговоря? Въпреки че съм патриот... никак не е лошо. Като за начало - има много подаръци, балони, музика и домашен лимонов сладкиш + домашна бисквитена торта за закуска. Но това е началото. Продължението е не по-малко хубаво. "Пламчо, как ти се празнува днес?" "Ми..." "Не ти ли се ходи до Франция?" А! Дали на Пламито му се ходи до Франция?! Пламито мечтае, сънува и живее, за да види Франция! Пламито има уроци по френски на компютъра си! Пламито си организира френска филмова седмица, преди да замине! Пламито иска един ден да бъде бохемка в Париж! На кратко: "Ами да, ходи ми се."<br /><br />Готово. Тръгнахме.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-yRGpulqJlIU/TYdFKdvLPCI/AAAAAAAAHJI/z1EOOhhUar4/s1600/IMG_9543%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-yRGpulqJlIU/TYdFKdvLPCI/AAAAAAAAHJI/z1EOOhhUar4/s400/IMG_9543%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586509908859894818" border="0" /></a>За останалите това беше поредният обикновен ден от седмицата. А аз летях от щастие... вътрешно и незабележимо.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-GazpSsppJKE/TYdFcYtS7jI/AAAAAAAAHJQ/VBoR899wW_o/s1600/IMG_9544%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-GazpSsppJKE/TYdFcYtS7jI/AAAAAAAAHJQ/VBoR899wW_o/s400/IMG_9544%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586510216747478578" border="0" /></a><br />Около час и половина път с кола и спиране за кафе, оставихме Германия и попаднахме във Франция. Ако не ми бяха казали, нямаше да разбера. Всичко на всичко един мост разделя държавите. Около 3 минути. Така и не разбрах от къде коя държава започва. Просто си карахме и "я, я" преминава в "уи, уи". Просто така.<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-Jylr5N7uyVU/TYdGKHSNP5I/AAAAAAAAHJY/-COIykCt-0A/s1600/IMG_9546%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-Jylr5N7uyVU/TYdGKHSNP5I/AAAAAAAAHJY/-COIykCt-0A/s400/IMG_9546%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586511002344439698" border="0" /></a><br />Добре сме им дошли в Страсбург. Прекрасен град, който на практика съчетава немската и френската атмосфера. Да речем, че взехме най-доброто от двата свята :) Всъщност се оказва, че много тематично пиша за града днес. Знаете ли кой е символът на Страсбург? Първи жокер - честита пролет! Ето и втори жокер:<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-2v_krHSMu4M/TYdHBI26m2I/AAAAAAAAHJg/OCoxVEQxXFs/s1600/IMG_9602%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-2v_krHSMu4M/TYdHBI26m2I/AAAAAAAAHJg/OCoxVEQxXFs/s400/IMG_9602%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586511947659647842" border="0" /></a><br />Не, не съм аз. Но съм в тон с него. Символът на Страсбург е щъркелът. Казват, защото са обучили местните щъркели да не отлитат от града и да се задържат целогодишно. Аз лично не видях нито един истински, но плюшено-сувенирните ги отсрамиха.<br /><br />След като видяхте "френския ми шик", да продължим нататък. Въпреки че Страсбург е известен като седалище на Съвета на Европа, Европейския парламент и Европейския омбудсман, нас ни завлече (като голям магнит) една друга сграда.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-iw9xBpQ_eqs/TYdJIGYMMWI/AAAAAAAAHJo/pfpmnuymNG8/s1600/IMG_9554%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-iw9xBpQ_eqs/TYdJIGYMMWI/AAAAAAAAHJo/pfpmnuymNG8/s400/IMG_9554%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586514266276245858" border="0" /></a>Катедралата "Нотр Дам". Уникално, уникално, уникално зловещо място. Прекрасна е. Построена около 1400-та година и висока 142 м. Грубо казано, около 46-47-етажен блок. На първо поглеждане се замислих как са я строили. Със стълба? Висока 142 м.? Кошмар. До 1847 г. това е най-високата сграда в света.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-sRvOJQk8mvM/TYdKpeAy-eI/AAAAAAAAHJw/fWAmTzU3Gqg/s1600/IMG_9553%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-sRvOJQk8mvM/TYdKpeAy-eI/AAAAAAAAHJw/fWAmTzU3Gqg/s400/IMG_9553%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586515939067886050" border="0" /></a>На второ поглеждане - катедралата е божествена. Което предполагам е добре за една катедрала... Защото хората не само са я издигнали на... толкова метра, но и са я превърнали в истински готически шедьовър с всички орнаменти, скулптури и рисувани стъкла.<br /><br />На трето поглеждане - "Нотр Дам" си има и астрономически часовник вътре. Интересното е, че отчита не само времето, но и движението на планетите и Зодиака. А за радост на туристите, на всеки кръгъл час се задвижва и серия от различни автоматизирани фигури. Например ние, точно в 15 часа видяхме как двама офицери си смениха местата с маршова стъпка :)<br /><br />Страсбург - градът на щъркелите, катедралата "Нотр Дам"... и симпатичните френски магазини. (Всъщност за мен абсолютно всичко френско е зверски симпатично.)<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-Smmwe1wWFeA/TYdMqVHeq6I/AAAAAAAAHJ4/GlHVuaB3yRE/s1600/IMG_9560%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-Smmwe1wWFeA/TYdMqVHeq6I/AAAAAAAAHJ4/GlHVuaB3yRE/s400/IMG_9560%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586518152883121058" border="0" /></a>Снимка 2 в 1 - сватбена рокля и как аз бих стояла в нея (реално - само срещу 3790 евро). Безплатното чудо на щракането през витрина.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-a-f2Im9BLkA/TYdNqpwGyTI/AAAAAAAAHKA/7fpNsdfvsWQ/s1600/IMG_9578%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-a-f2Im9BLkA/TYdNqpwGyTI/AAAAAAAAHKA/7fpNsdfvsWQ/s400/IMG_9578%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586519257933859122" border="0" /></a>Френската бижутерийна гордост. Която май вече се е появила и в София.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-iymwt2Hl8Xg/TYdOSTZbxII/AAAAAAAAHKI/qQ38wYPXFHA/s1600/IMG_9579%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-iymwt2Hl8Xg/TYdOSTZbxII/AAAAAAAAHKI/qQ38wYPXFHA/s400/IMG_9579%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586519939127952514" border="0" /></a>И, разбира се, луксозната френска марка LV, които все още изработват чантите си на ръка.<br /><br />Подминаваме ги с бърза крачка и се озоваваме... пред улични музиканти.<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-ffJZ0uQe6hM/TYdPJDIysVI/AAAAAAAAHKQ/HtYkf_jYv1I/s1600/IMG_9636%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-ffJZ0uQe6hM/TYdPJDIysVI/AAAAAAAAHKQ/HtYkf_jYv1I/s400/IMG_9636%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586520879655989586" border="0" /></a><br />Ех, тази бохемска атмосфера... Откровено казано обаче, имаше нещо друго, което ме изкуши малко повече.<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-P0TNLLhlv50/TYdPzCplenI/AAAAAAAAHKY/v9JjKNdoDvE/s1600/IMG_9555%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-P0TNLLhlv50/TYdPzCplenI/AAAAAAAAHKY/v9JjKNdoDvE/s400/IMG_9555%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586521601079605874" border="0" /></a><a href="http://2.bp.blogspot.com/-shqqEGo_xqo/TYdP-LMwrGI/AAAAAAAAHKg/Q9YulC5FCOM/s1600/IMG_9639%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-shqqEGo_xqo/TYdP-LMwrGI/AAAAAAAAHKg/Q9YulC5FCOM/s400/IMG_9639%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586521792353184866" border="0" /></a>Аз съм просто човек и нищо човешко не ми е чуждо. Никак даже. Затова залепвах на всяка витрина с френски сладкиши. А те бяха хиляди, милиони... знам ли. Но наистина много. И от всяко магазинче се разнася една вкусна миризма. Помните ли как Хитър Петър се нахрани с парата? Не действа. Нямаше начин - трябваше да опитаме топли, току що изпечени традиционни френски кроасани... и сладки, и солени :)<br /><br />Минути по-късно дойде прозрението. Може би сте чували, че французойките са колкото привлекателни, толкова и намусени. Не е мит. Добре си изглеждат жените и добре се цупят. И аз разбрах защо. Като цяло дамите са едни такива... стройни и елегантни, докато на всяка крачка ги тормози ароматът на френските високо калорични сладкиши. И те на всяка крачка трябва да си казват измъчено "Не!" (Докато ние, "подлите" българчета, щастливо се смеехме и нагъвахме кроасани. Все пак, не е като всеки ден да сме във Франция. И слава богу.)<br /><br />Докато се усетим, в Страсбург светнаха лампите.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-eMdVCKsw42o/TYdRG4WR-LI/AAAAAAAAHKw/wMEw8EBl9_4/s1600/IMG_9645%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-eMdVCKsw42o/TYdRG4WR-LI/AAAAAAAAHKw/wMEw8EBl9_4/s400/IMG_9645%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586523041423292594" border="0" /></a><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-Ljlo6UpAjgU/TYdSujWr9pI/AAAAAAAAHK4/zjlk9P-m940/s1600/IMG_9646%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-Ljlo6UpAjgU/TYdSujWr9pI/AAAAAAAAHK4/zjlk9P-m940/s400/IMG_9646%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586524822494246546" border="0" /></a><a href="http://2.bp.blogspot.com/-mmK6ULA9F5c/TYdS7QTXiaI/AAAAAAAAHLA/VuXI1b0VXus/s1600/IMG_9638%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-mmK6ULA9F5c/TYdS7QTXiaI/AAAAAAAAHLA/VuXI1b0VXus/s400/IMG_9638%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586525040718350754" border="0" /></a><a href="http://3.bp.blogspot.com/-2ZwZQ5d-Qko/TYdQwrV3QXI/AAAAAAAAHKo/veEuVcMTqRo/s1600/IMG_9614%2B%2528Large%2529.JPG"><br /></a>И като стана дума за светнали лампи... ето един магазин за лампи, който се е взел много на сериозно и е светнал всичко. За наш късмет.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-FOLA674hRvE/TYdTejLWT-I/AAAAAAAAHLQ/j5ch42mZTn0/s1600/IMG_9657%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-FOLA674hRvE/TYdTejLWT-I/AAAAAAAAHLQ/j5ch42mZTn0/s400/IMG_9657%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586525647080411106" border="0" /></a><a href="http://3.bp.blogspot.com/-ceCTgum4itk/TYdTRh2rFhI/AAAAAAAAHLI/JgzVMjJ9mbY/s1600/IMG_9656%2B%2528Large%2529.JPG"><br /></a>Към 19-19:30 тръгнахме обратно към немското вкъщи.<br /><br />Първи френски впечатления: шофьорите карат като побъркани и буквално изникват отвсякъде и навсякъде, хората видимо обичат да пушат, жените се цупят, а ресторантите са скъпи. Обичам Франция!<br /><br />Но с удоволствие се прибрахме в Германия, където изпратихме четвъртък, 10-и с гръцко пиршество.<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-wBAy-UwNRK0/TYdUMADK3nI/AAAAAAAAHLY/PxRx6x_-EJw/s1600/IMG_9664%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-wBAy-UwNRK0/TYdUMADK3nI/AAAAAAAAHLY/PxRx6x_-EJw/s400/IMG_9664%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586526427924848242" border="0" /></a>И по традиция на гръцкия ресторант в Хайделберг сложихме край на всичко с по чаша мастика.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-2EFvFBtE8sQ/TYdUr5fhDGI/AAAAAAAAHLg/eZmzyKVt8pI/s1600/IMG_9665%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-2EFvFBtE8sQ/TYdUr5fhDGI/AAAAAAAAHLg/eZmzyKVt8pI/s400/IMG_9665%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586526975920508002" border="0" /></a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6426906161656869572?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-68785448213615972762011-03-09T14:20:00.013+02:002011-03-09T16:10:40.736+02:00Какво се случи до сега?<br /><br />Попаднах в Германия, измързелувах си първия ден, но втория и третия - наваксах.<br /><br />И ето, че вече му се вижда краят на този леко смахнат пътепис, който е абсолютно пристрастен и поръчков.<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-pKvoyTgPKfo/TXd1qd5Yj3I/AAAAAAAAHGQ/xRvPqqznwig/s1600/IMG_9491%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-pKvoyTgPKfo/TXd1qd5Yj3I/AAAAAAAAHGQ/xRvPqqznwig/s400/IMG_9491%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5582059635589287794" border="0" /></a>Във вторник Хайделберг се събуди все така от двете страни на р. Некар, отпочинал и слънчев. Ние не можехме да се похвалим със същото. Някъде след 9:00 постепенно започнахме да отваряме по някое и друго око. Бавно и не много славно.<br /><br />За да им дадем допълнителен стимул да се отърсят от мързела, прибягнахме до тематична закуска - макдоналдски сандвич с по едно яйце на око (+ бекон и сирене, но това всъщност не е важно за историята :)).<br /><br />Със свежи сили, внос от американските ни любимци Макдоналдс (които в Германия, разбира се, са на всяка крачка), загърбихме разходките и отделихме малко време за работа.<br /><br />Но истинската сензация на деня настъпи малко по-късно. Някъде към 18-19 часа се сбъдна желанието на пътешественика-авантюрист - казаха ми "Къде ти се ходи сега?" :) С риск да потвърдя подозренията на мнозина, ще продължа историята. "Нека отидем до Кауфланд!" Да, аз съм непоправима домакиня.<br /><br />Прозрение на деня - хайделбергският Кауфланд няма нищо общо с тези, които познавам и за мен са като клонинги - варненският, старозагорският и шуменският. Бях решила, че това е политика на веригата за улеснение на потребителя. Явно не са очаквали един ден да разкрия заблудата. Иначе магазин като магазин, като изключим две приятни изненади - пастет с ябълки и тайното отроче на Кола Кола и Фанта, сладкият Mezzo.<br /><br />Второ прозрение на деня - германците не се запасяват като мен с колкото може повече найолонови торби. Хората са еко и на касата вадят торбите от плат.<br /><br />Не знам защо някои са убедени, че българите са тези, които нарушават правилата. Напротив, понякога даже могат да бъдат аутсайдери в своите дисциплинираност и възпитание. Да вземем нас за пример. Две българки, помъкнали няколко тежки торби, от които се подават шишета, краставици, броколи, шоколади и т.н. + един огромен царевичен чипс под ръка (моята, разбира се :)). Накратко - две българки, натоварени като хайдушки магаренца. Но стоят на светофара и чакат да светне зелено. Стоят и чакат. Чакат и стоят. Идва човек. Спира на светофара. Стои, чака и тръгва. Ние все още стоим и чакаме. Чакаме и стоим. Човекът пресича, обръща се към нас и провиква "Хайде, няма коли!" Светва зелено и ние минаваме. Той се смее. Забележете как ги е възпитал този ЕС.<br /><br />Но да оставим културния шок и да се върнем на по-важното. Изпратихме вторник с кулинарно пиршество - крем супа от броколи със запечени бадеми и салата с ябълки, мандарини, ананас, пилешко, майонеза и горчица :)<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-WDZhGWuE8Xk/TXeCGxFHnJI/AAAAAAAAHGY/cHWY4ZM0Zn4/s1600/IMG_9522%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-WDZhGWuE8Xk/TXeCGxFHnJI/AAAAAAAAHGY/cHWY4ZM0Zn4/s400/IMG_9522%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5582073315914652818" border="0" /></a><br />Сряда, 9 февруари.<br /><br />Последният ден на моите остаряли 23 години. Трябваше да бъде специален. Затова го започнах с екстра внимание - пастет с ябълки за закуска. Препоръчвам.<br /><br />Вече с нови сили, шал и ушанки се впуснахме отново да обикаляме магазините. Този път обаче, за да купуваме подаръци. Има ли по-добър начин да се подготвиш за рождения си ден от това да приготвиш изненади за най-близките?<br /><br />Откритие на деня - някои търговци добавят още повече автентичност към сувенирите, като ги опаковат в стари вестници. Журналистът в мен се изкефи на макс.<br /><br />Прибрахме се като излезли от американското реалити "Богати момичета", т.е. с големите пълни торби. Животът може да бъде наистина хубав, стига да не пазиш касовите бележки :)<br /><br />И понеже до уговорената в 9 часа вечеря имаше още време, запретнах ръкави и подготвих моето малко кулинарно любимче - бисквитената торта, която трябваше да престои в хладилника, за да бъде в перфектна форма за големия, рождения, ден.<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-bDb2eFmwmUs/TXeGI3c6uAI/AAAAAAAAHGg/qGGs4M6WwcA/s1600/IMG_9526%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-bDb2eFmwmUs/TXeGI3c6uAI/AAAAAAAAHGg/qGGs4M6WwcA/s400/IMG_9526%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5582077750031333378" border="0" /></a><br />Като ми казаха да ядем тайландско, си казах наум: "за протокола - скоро ще съм опитвала и готвени хлебарки". Загледайте се чинията, малко в дясно, още малко. Виждате ли онова кафявото нещо, там между зеленчуците? Беше ужасно вкусно!<br /><br />И преди да сте подгонили с тигана домашните си "любимци", ще ви информирам, че това е телешко :)<br /><br />А малко зад фалшивите хлебарки се подават нашите тайландски студени чайове с плуващи цветя вътре. Азиатска идилия.<br /><br />Това ще е. Малко почивка след миналия предълъг откъс и задаващия се може би още по-дълъг.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6878544821361597276?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-25647920290007904692011-02-27T16:49:00.016+02:002011-03-09T16:11:11.814+02:00Какво се случи до сега:<br /><br /><span style="font-style: italic;">Благодарение на БДЖ, Wizz Air и Nissan стигнах до Хайделберг, Германия. Изпробвах немския студентски стол, немското кино, немските разходки по забележителности и залитнах по идеята да опитвам по нещо ново при всяко хапване.</span><br /><br />Ето го и 3-ти епизод. Отново <span style="font-weight: bold;">само с мои снимки</span>.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-BKA8_OORSSE/TWpqK7FmT9I/AAAAAAAAHA0/PWrgUkCc0M0/s1600/IMG_9499%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-BKA8_OORSSE/TWpqK7FmT9I/AAAAAAAAHA0/PWrgUkCc0M0/s400/IMG_9499%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578387824344190930" border="0" /></a><a href="http://3.bp.blogspot.com/-_swYWvgeAvA/TWpopGx-W8I/AAAAAAAAHAs/ybFxejMyHgw/s1600/IMG_9498%2B%2528Large%2529.JPG"><br /></a>Тъкмо изгледах онзи прословут филм... "<a href="http://www.imdb.com/title/tt0879870/">Яж, моли се и обичай</a>". Колко и да не е модерно, ще си призная, че ми хареса. Особено идеята за хапването с удоволствие и последващото обикване на целия свят. Кажи-речи, аз бях нещо такова през тази седмица зад граница. Затова историята за поредния ден, Понеделник, започва с последната снимка от Неделя - нашата вечеря.<br /><br />Да, изглежда вкусно. Да, беше вкусно. А сега спрете да се облизвате! Веднага. Така, такааа... върнахте ли си вниманието върху мен? Добре.<br /><br />Понеделник започна приятно. Слънцето се облещи от рано, ние пък станахме сравнително късно. Идилия. Все пак, беше работен ден, затова оставих за малко идеята "ама аз съм гост, искам цялото внимание!" и се слях с тълпата, която си посрещаше поредния Понеделник.<br /><br />Може да се каже, че бях почти като ученик - показаха ми къде работи "мама" (в случая кака), написаха ми адреса, ако се изгубя, казаха ми кога да се върна там, дори ми дадоха закуска за по-късно, която доволно си пъхнах в чантата. Безупречно.<br /><br />И така, въоръжена с адрес и закуска "под мишница" тръгнах на разузнавателен поход. Общо взето, от мен се очакваше да вървя все напред, да мина един светофар и да се озова на онази пешеходна улица, за която вече разбрахме, че е една от най-дългите в Европа. Е, не е ядрена физика, но знаете ги "каките" - все ви виждат на 6, с две опашки, тръгнали за първия учебен ден в кварталното училище (поне така предполагам).<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-VupbOX0E99w/TWptMyF8o7I/AAAAAAAAHA8/W5584rxKfus/s1600/IMG_9404%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-VupbOX0E99w/TWptMyF8o7I/AAAAAAAAHA8/W5584rxKfus/s400/IMG_9404%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578391154824356786" border="0" /></a>Пешеходната улица я стигнах лесно. Но колкото и да е дълга, аз имах да убивам 4 часа, сградите ми хвърляха сянка и ушите ми започнаха да се оплакват. Затова, с най-благородното намерение към моите уши, реших да оставя за малко многовековните забележителности и да обърна внимание на... по-младите такива. С други думи, приятно по нашенски, се мушнах на топло в първия по-голям магазин, който видях. И съгласно теорията, че всички живеем в едно голямо село, това беше точно този, в който обичам да зяпам и да се топля, когато съм си вкъщи - New Yorker.<br /><br />Хайделберг притежава голяма история. В Хайделберг човек може да научи много. Именно тук е и най-старият университет в Германия (основан 1386), като забавното е, че има дори специалност "Българистика". Освен мен, за Хайделберг са писали и други величия - Марк Твен, Хемингуей, Хегел, Гьоте. И сякаш всичко това не му стига, но има и още - в Хайделберг New Yorker се е самозабравил, когато е обявил намаленията си. Ужасна, ужасна първа спирка на моята разходка. Коства ми сериозен самоконтрол, за да не отидат от раз парите за подаръци :)<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-rJ6W3EghLX8/TWpwb39kYfI/AAAAAAAAHBE/4SOfjsIy3-E/s1600/IMG_9412%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-rJ6W3EghLX8/TWpwb39kYfI/AAAAAAAAHBE/4SOfjsIy3-E/s400/IMG_9412%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578394712632746482" border="0" /></a>Затова нека зарежем моментната ми "шопинг побърквация". Да се върнем към туризма.<br /><br />В Хайделберг е приятно да си чужденец. Защото сигурно повечето от половината са такива. Вървиш си на улицата и зад теб някой се провиква "По дяволите, гладен съм!" Да, българите не са рядкост. Разбира се, японците са повече. Осъзнах го в момента, в който свих по една от малките улички и навсякъде ме посрещнаха йеороглифи - хотел с йеороглифи, магазини с йеороглифи, туристическо бюро с йероглифи и т.н. Махнах се. Моля ви се, аз съм в Германия, все пак.<br /><br />И като типичен турист в Германия, влязох да си купя картички. Продавачът ме попита нещо, аз (като типичен турист в Германия) веднага му отвърнах "На английски, моля", той "още по-веднага" ме попита "Искате ли още една, подарък?" Подарък? Дали искам? "Ъф коурс" или "ама разбира се" :D И така, като още по-типично българче излязох предоволна с една картичка в повече. На улицата се чуваха камбаните.<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-Bw3DbT6S8_M/TWp2vFf6bLI/AAAAAAAAHBc/hEquKL8dfM4/s1600/IMG_9503%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-Bw3DbT6S8_M/TWp2vFf6bLI/AAAAAAAAHBc/hEquKL8dfM4/s400/IMG_9503%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578401639753739442" border="0" /></a><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-2fl2jlb04ho/TWp0uKnV-cI/AAAAAAAAHBU/a_Rs0S1hZwE/s1600/IMG_9419%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-2fl2jlb04ho/TWp0uKnV-cI/AAAAAAAAHBU/a_Rs0S1hZwE/s400/IMG_9419%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578399424923957698" border="0" /></a><a href="http://4.bp.blogspot.com/-K30fDGJUvgM/TWpyb_SM_ZI/AAAAAAAAHBM/yvaHRrJgviM/s1600/IMG_9444%2B%2528Large%2529.JPG"><br /></a>Покрай камбаните се усетих, че е 12 часа. Което беше добре, защото основната ми идея за тази разходка беше точно в 12:20 да бъда в протестантската катедрала "Св. Дух". Благодарение на безплатните реклами и вестници, които имам навик да обирам, предният ден попаднах на "църковен флайер" за музика на живо - всеки делничен ден от 12:20 до 12:30. Перфектно.<br /><br />Вътре е празно. Поздравете най-вярващият протестант. Какво пък? Вътре е топло, просторно, даже и уютно. На всичкото отгоре скоро ще има музика на живо. Само за мен. Излъгах. Все пак, говорим за църковни неща, трябва да бъда максимално праведна и да казвам истината. На няколко реда пред мен седеше още една жена :)<br /><br />И така, бях (почти) сама в църквата, което ме превърна в чакан гост. Затова в момента, в който седнах, един протестант дойде веднага и усмихнато ми подаде книга. Аз преливах от щастие... бях сама в църква, седях си удобно, имах си книга... ами че аз бях почти местна. Отворих книгата. Затворих книгата. Аз никак, ама никак не бях местна. Нищо не разбрах. На кой му трябва книга в църквата?!<br /><br />Друг протестант засвири на орган. Десет минути го слушах. След това оставих книгата и излязох. Църквите трябва да бъдат гостоприемни към всеки, като тази.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-ltWeKXN5MyE/TWp27-IBJRI/AAAAAAAAHBk/eO4bDkTTvJ4/s1600/IMG_9502%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-ltWeKXN5MyE/TWp27-IBJRI/AAAAAAAAHBk/eO4bDkTTvJ4/s400/IMG_9502%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578401861112767762" border="0" /></a>Имам си една книга, която ми действа малко като някакво дяволско гласче. Седи си в библиотеката и, без никой да я пита, писука "виж какво пропускаш". Говоря за "<a href="http://www.pe-bg.com/?cid=3&amp;pid=33396">1001 исторически места, които непременно трябва да посетите</a>". Естествено, преди да тръгна проучих как мога да намаля цифрата на 999 (вече посетеният това лято Мадарски конник е в списъка). Имаше начин. За целта трябваше да осткоча до ей тази сграда в далечината - Хайделбергския замък. Имах време, имах цел, тръгнах.<br /><br />Имах време, имах цел, но се намерих пак насред улица с йероглифи. Вървях си по абсолютно празната улица, стигнах до една отворена порта с куп надписи на немски.<br /><br />Имах време, имах цел, имах празна улица, имах немски надписи и някъде ми се мярна "ахтунг", т.е. "внимание". Ами... върнах се. И продължих отново към вече познатата Порта на стария мост.<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-Iwig-tlyzu8/TWp4vUBdroI/AAAAAAAAHBs/pr7NR3IXTLQ/s1600/IMG_9510%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-Iwig-tlyzu8/TWp4vUBdroI/AAAAAAAAHBs/pr7NR3IXTLQ/s400/IMG_9510%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578403842675814018" border="0" /></a>Минах по моста, продължих към поляната за мързелуване, подминах спящи на тревата (въпреки че беше 8 градуса) и седнах на една от пейките. Време за почивка край реката.<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-HnoUtxBUBUo/TWp5KCDGrmI/AAAAAAAAHB0/i8kb77MkqEY/s1600/IMG_9506%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-HnoUtxBUBUo/TWp5KCDGrmI/AAAAAAAAHB0/i8kb77MkqEY/s400/IMG_9506%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578404301707325026" border="0" /></a>Хапнах немската си закуска, разгледах картичките, направих списък "какво на кого да купя, докато съм тук", огледах се отново, погледнах часовника и тръгнах обратно към Bergheimer Str. - началната и крайната точка на самостоятелното ми разузнаване.<br /><br />14:00. Мога да ви кажа, че аз съм по-точна и от германците.<br />14:05.<br />14:10. Германското спокойствие се е отразило върху моя български "екскурзовод".<br /><br />Бяха ни нужни само няколко секунди, за да решим какво ще правим следобеда - шопинг разходка из съседния, 3-4 пъти по-голям град, <a href="http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BD%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BC">Манхайм</a>.<br /><br />Като туристическа забележителност, Хайделберг също страда от синдрома "Златни пясъци" - и тук почти всичко е по-скъпо. А наемите се борят да влязат в графа "скандални". Това кара голяма част от студентите да предпочетат близкия Манхайм (само на някакви си 20 километра) като място за живеене. От друга страна, съществуват хора, които работят в Манхайм, вземат добри заплати и комфортно живеят в историческия Хайделберг. Затова влаковете между двата града са на често (все едно си чакаш градския транспорт), а хора никога не липсват.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-hKmKzvA7H4I/TWp7kj8_KzI/AAAAAAAAHB8/S1N4k8Xdcbc/s1600/IMG_9517%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-hKmKzvA7H4I/TWp7kj8_KzI/AAAAAAAAHB8/S1N4k8Xdcbc/s400/IMG_9517%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578406956508326706" border="0" /></a><br />След около двайсет минути път пристигаме. Ето го и един от символите на града - водната кула. Но ние нямахме чак толкова време, за да разгледаме всички забележителности.<br /><br />Такаааа.<br /><br />В Манхайм магазините са повече и по-големи. А намаленията направо скандални. Когато се съберат двама, самоконтролът е невъзможен. Добре, че по някое време огладняхме.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-ruv9jvh4SZg/TWp-FCxU3DI/AAAAAAAAHCE/VvZJBDw-gek/s1600/IMG_9518%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-ruv9jvh4SZg/TWp-FCxU3DI/AAAAAAAAHCE/VvZJBDw-gek/s400/IMG_9518%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578409713559985202" border="0" /></a>Не може да отидете до Манхайм и да не хапнете дюнер. Тук той е истински и пристига право от ръцете на турските германци. В Манхайм те са значително количество. Всъщност това е един от градовете в Германия с най-многобройна турска общност. Оказва се, че не са толкова демократични, колкото тези по вечерните сериали, и тяхната крайна затвореност създава проблеми на властите.<br /><br />В "Истанбул" обаче беше уютно, слушахме нашенска музика, хапнахме зверски вкусен дюнер (който не е като нашите), пихме айрян и събрахме сили за... още едно малко шопинг турче.<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-RKba6xEkZKY/TWp_tFD3U0I/AAAAAAAAHCM/CxeJzMrb6GY/s1600/IMG_9519%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-RKba6xEkZKY/TWp_tFD3U0I/AAAAAAAAHCM/CxeJzMrb6GY/s400/IMG_9519%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5578411500881007426" border="0" /></a><br />Прибрахме се по тъмно, въоръжени с куп торби. Но Хайделберг е толкова спокоен град, че никой не усети нашето "смъртоносно марково оръжие".<br /><br />По мое настояване тази вечер гледахме немски филм. Типична жертва на глобализацията, Германия е избутала малко в страни родното. Най-слушаните радиа пускат само англоезична музика, най-популярните филми са американски, любимите ТВ формати - също. Ние обаче гледахме немската комедия "Заекът без уши" или "<a href="http://www.imdb.com/title/tt0960790/">Kein Ohr Hasen</a>".<br /><br />Така неповторимо мина ден 3-ти... като заек без уши :)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-2564792029000790469?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-2291926772992665912011-02-23T13:12:00.020+02:002011-03-09T16:11:30.076+02:00Да преговорим набързо случилото се до сега:<br /><br /><span style="font-style: italic;">Емоционалната сага около летенето премина успешно, още по-успешно ме прибраха в Хайделберг, видях най-добрия студентски стол в цяла Германия, извлякох още една полза от БДЖ и гледах Black Swan на немски.</span><br /><br />Време е за ден Втори, <span style="font-weight: bold;">придружен само и единствено от мои снимки</span>.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-CGeQ1t4Zn8s/TWTzNl7tDiI/AAAAAAAAG-M/zcI1akvQokI/s1600/IMG_9396%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-CGeQ1t4Zn8s/TWTzNl7tDiI/AAAAAAAAG-M/zcI1akvQokI/s400/IMG_9396%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576849653437894178" border="0" /></a>Типично по немски - късна неделна сутрин. Закуската се приготвя старателно и се получава ужасно вкусна. Топли току-що изпечени <a href="http://en.wikipedia.org/wiki/Pretzel">брецели</a> (немско апетитно хибридче между геврек и солета), масло, колбас, топено сирене и кафе с бито на голяма пухкава пяна мляко. За финал - запалена свещ за настроение, винаги и по всяко време, щом сме на масата.<br /><br />След два брецела, поляти обилно с кафе, туристическото в мен отново е застрашено от дрямка. Но вече сме втори ден! Крайно време е да разгледам града по светло.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-U1ClZX5q7Fo/TWT4nOJDKpI/AAAAAAAAG-U/dJuknN50ZYY/s1600/IMG_9405%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-U1ClZX5q7Fo/TWT4nOJDKpI/AAAAAAAAG-U/dJuknN50ZYY/s400/IMG_9405%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576855591286155922" border="0" /></a>Хайде на печените кестенииии! Загрявка за носа и дрямка за устата!<br /><br />Подминаваме тази хайделбергска фурна за кестени на открито, докато вървим по пешеходната улица в Стария град. Имам предостатъчно време и материал за снимки, защото това е една от най-дългите пешеходни отсечки в цяла Европа - 1,6 километра. Има си от всичко по много - магазини за дрехи/ обувки/ чанти/ аксесоари/ играчки/ сувенири, кафенета, ресторанти, музеи. Има и забележителности.<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-TGAmoTk-lN8/TWT6rIN8wBI/AAAAAAAAG-c/LAbcoV1DdJc/s1600/IMG_9422%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-TGAmoTk-lN8/TWT6rIN8wBI/AAAAAAAAG-c/LAbcoV1DdJc/s400/IMG_9422%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576857857438826514" border="0" /></a>Това е най-старата фасада в Хайделберг. Изпреварвам напиращите ви въпроси и отговарям - да, по-стара е дори от Лили Иванова. Построена е през 1592 и е единствената частна сграда, която оцелява след френското нападение през 1693. Домът на търговеца на платове Каролус Белиер и жена му Франсина днес функционира като хотел "Ритер" - с луксозни стаи и цени между 120-220 евро за нощувка. Явно собствениците са убедени, че никакъв дух не е останал да витае вътре. Аз лично се съмнявам.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-gleFrWs10lg/TWUAXBEJ1ZI/AAAAAAAAG-k/Lk0wHsd-KRE/s1600/IMG_9445%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-gleFrWs10lg/TWUAXBEJ1ZI/AAAAAAAAG-k/Lk0wHsd-KRE/s400/IMG_9445%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576864108991075730" border="0" /></a><br />Част от катедралата "Свети Дух", която е поредната внушителна фасада, като че ли излязла от филм на ужасите. Учудващото е, че този мистичен дух липсва напълно вътре. Напротив, там е толкова светло и гостоприемно. Въпреки свещите и стената със залепени цветни листчета с изписани от посетителите молитви, усещането е по-скоро за красива зала в някой дворец. Оказва се, че няма никаква мистика, защото това е протестантски храм. Въпреки това, докато питам "Мога ли да направя няколко снимки", в духа на православието получавам двусмислен отговор "<span style="font-weight: bold;">Най-много да отидеш в Ада</span>". Жертвах се.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-N9CuWRjegOQ/TWUCCks_20I/AAAAAAAAG-s/Nbup5zmB4IE/s1600/IMG_9420%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-N9CuWRjegOQ/TWUCCks_20I/AAAAAAAAG-s/Nbup5zmB4IE/s400/IMG_9420%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576865956803631938" border="0" /></a><a href="http://2.bp.blogspot.com/-SCNVGoqHj6w/TWUCMbz9YBI/AAAAAAAAG-0/EVJJ5wPwuX8/s1600/IMG_9421%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-SCNVGoqHj6w/TWUCMbz9YBI/AAAAAAAAG-0/EVJJ5wPwuX8/s400/IMG_9421%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576866126215602194" border="0" /></a><br />Като сме заговорили за религия и непослушници, трябва да се отбележи колко много вярващи има сред търговците там. Библията е определила неделя като ден за почивка. Следователно в неделя няма отворени магазини. Разбира се, винаги ще се намерят по няколко черни овце. Благодарение на тях, в неделя работят кафенета, ресторанти и някой и друг магазин/ сергия за сувенири. Което, няма какво да се лъжем, е логично, като се има в предвид колко туристи се изсипват в Хайделберг (целогодишно градът се посещава от над 3 милиона туристи, най-многобройни са американците и японците).<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-1zO2S5k1pyM/TWUD018Q5XI/AAAAAAAAG-8/Yabav7o3rYU/s1600/IMG_9432%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-1zO2S5k1pyM/TWUD018Q5XI/AAAAAAAAG-8/Yabav7o3rYU/s400/IMG_9432%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576867919936152946" border="0" /></a>Неделя е, минава обяд, а ние се радваме на непослушниците от индийски произход, които работят и минути по-късно ще ни нахранят.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-T4jurlUOiq0/TWUFpgWAjMI/AAAAAAAAG_E/5CrSKOGHQ0k/s1600/IMG_9435%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-T4jurlUOiq0/TWUFpgWAjMI/AAAAAAAAG_E/5CrSKOGHQ0k/s400/IMG_9435%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576869924183248066" border="0" /></a><br />Вкусно е. Готвена, почти по нашенски храна - ориз, залят с яхния от всевъзможни зеленчуци (картофи, зелен боб, тиквички, моркови, пиперки...) и вкусни местни подправки. Бонус за смелчаци - дискретно отделено зелено пюре от "отровно" люти чушки :) Въпреки още по-дискретното предупреждение ("Ужасно е люто!"), балканското в мен надделя и реших, че съм вряла и кипяла в пикантните преживявания. Да ама не. Затова индийската храна се яде и с още един бонус - чаша с нещо за пиене. В нашия случай това е освежаващото "mango lassi" или айрян, овкусен със сок от манго.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-MTrIFSw4s9s/TWUGms_TmdI/AAAAAAAAG_M/YoJhjjT5L48/s1600/IMG_9455%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-MTrIFSw4s9s/TWUGms_TmdI/AAAAAAAAG_M/YoJhjjT5L48/s400/IMG_9455%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576870975549708754" border="0" /></a><br />Естествено, всички знаем, че не е лесно да си пътешественик. Тъкмо когато те нахранят и ти се приисква да подремнеш, се сещаш, че още не си видял всичко. Гълташ корема и поемаш отново на път.<br /><br />Затова след индийския ресторант - напред към портата на стария мост. Това е един от символите на града. В същото време ми напомня и един от символите на детството ми - игралните приказки по телевизията (нищо, че едни от най-хубавите бяха чешки :)).<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-umIzPJ6ntdo/TWUISVMLldI/AAAAAAAAG_U/N__Z4BBeedA/s1600/IMG_9472%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-umIzPJ6ntdo/TWUISVMLldI/AAAAAAAAG_U/N__Z4BBeedA/s400/IMG_9472%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576872824587130322" border="0" /></a>Както си вървим по стария мост, построен над река Некар, се сливаме с тълпите японци с фотоапарати. Ха! И ние имаме вече с какво да снимаме, друг е въпросът, че горката ми батерия скоро започва да ми шушука "по-кротко, по-кротко...".<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-a_TyxlVe6lY/TWUJXHZGqII/AAAAAAAAG_c/dwK1tvjY3ss/s1600/IMG_9473%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-a_TyxlVe6lY/TWUJXHZGqII/AAAAAAAAG_c/dwK1tvjY3ss/s400/IMG_9473%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576874006294210690" border="0" /></a>Двайсетина кадъра по-късно се озоваваме от другата страна. Тук е "по-природната" част на града, т.е. усещаме как едва ли не сме заобиколени само от хълмове, дървета и много трева. Именно това е мястото, където хората седят и лежат по поляната, някои четат, други свирят на китара, трети <a href="http://ednovreme.blogspot.com/2011/02/blog-post.html">просто спят</a>. А който се пренасити да мързелува, се заема със спорт.<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-awXLlDNZhE8/TWUKqggGq_I/AAAAAAAAG_k/fQzXoAeOVUw/s1600/IMG_9482%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-awXLlDNZhE8/TWUKqggGq_I/AAAAAAAAG_k/fQzXoAeOVUw/s400/IMG_9482%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576875438963600370" border="0" /></a><a href="http://3.bp.blogspot.com/-QgogLfHKiCk/TWUK0dJaIjI/AAAAAAAAG_s/3An_D9V3nMo/s1600/IMG_9480%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-QgogLfHKiCk/TWUK0dJaIjI/AAAAAAAAG_s/3An_D9V3nMo/s400/IMG_9480%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576875609861792306" border="0" /></a>В нашата компания обаче преобладава трудолюбивата, забързана българска част, затова пропускаме следобедната дрямка, хвърляме последен поглед на това неделно пиршество на почивката...<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-3ZUp0BOFys8/TWULe7LjPRI/AAAAAAAAG_0/_i7_ukhoagE/s1600/IMG_9491%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-3ZUp0BOFys8/TWULe7LjPRI/AAAAAAAAG_0/_i7_ukhoagE/s400/IMG_9491%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576876339478347026" border="0" /></a>... и се отправяме към едно много сериозно място.<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-VdKMQXrMRh4/TWULs5Wv8BI/AAAAAAAAG_8/gyoKw1RNR64/s1600/IMG_9494%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-VdKMQXrMRh4/TWULs5Wv8BI/AAAAAAAAG_8/gyoKw1RNR64/s400/IMG_9494%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5576876579506614290" border="0" /></a><br />Кафене "Роси". Защото кой може да е трудолюбив и забързан без поне малко кофеин, с мляко и захар?!<br /><br />Кафене "Роси" било много любимо, защото следвало италианския модел. В случай, че и вие като мен не сте били още в Италия и очаквате към кафето да има бонус я пица, я спагети, ще уточня (за да няма разочаровани). Когато някой ви покани в заведение по италиански модел, уловката е да не сядате. Вместо това заставате прави около едни по-високи маси и пиете по-евтино. Стол + маса = по-скъпо кафе.<br /><br />Все пак, няколко часа по-късно си получих очаквания бонус - спагети за вечеря. Успешно се справихме с един слънчев интернационален ден.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-229192677299266591?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-69881737400918234272011-02-18T13:06:00.011+02:002011-03-09T16:11:44.816+02:00И така, на кратко до сега:<br /><br /><span style="font-style: italic;">Хванах правилния самолет, преживях летенето, кацнахме и за радост на всички не станах пилотска съпруга.</span><br /><br />Нека почивката започне сега!<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-Tcc53KRuWe8/TV5XkOVvyxI/AAAAAAAAG7g/6hrgkTRXnV8/s1600/28566601-28566604-large.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 271px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-Tcc53KRuWe8/TV5XkOVvyxI/AAAAAAAAG7g/6hrgkTRXnV8/s400/28566601-28566604-large.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5574989668567468818" border="0" /></a><br />Докато махаме коланите, стюардесите ни информират, че сме в малкото немско летище Франкфурт Хаан. Браво на пилотите, браво на компютрите - на точното място сме.<br /><br />А тук е 7:30 сутринта, при това толкова мрачно-облачно, че чак (малко) ти липсват лампите в самолета. На всичкото отгоре Германия ни посреща духо-вито, т.е. с ужасно силен и студен вятър. И понеже сме истински туристи и примираме от желание да грабим с шепи преживявания, предвидливите франкфуртхаанци не ни изпращат автобусче до сградата на летището. По български усмихнати до уши, поемаме пеша, нарамили или забутали ръчните багажи. Макар и да ви изглежда драматично (или поне на мен ми се иска да ви внуша това...), истината е, че летището е малко и ние вървим около 4-5 минути.<br /><br />Докато някои (абсолютно аматьорски) се спират да снимат тумбестия ни розово-лилав самолет, аз си имам едно наум, че тепърва ще ме чака опашка и избързвам напред. Ето я. Традиционната летищна опашка. В случая се очаква само да проверят документите ни.<br /><br />Един българин, втори българин, трети българин... Една плочка, втора плочка, трета плочка... Една лична карта, втора лична карта, трета лична карта... Един червен паспорт, втори червен паспорт, трети червен паспорт... Браво, убих около минута. Още половин минута вторачване в моята лична карта. Още половин минута въздишане колко ужасна е снимката ми. Опашката помръдва.<br /><br />Един куфар, втори куфар, трети куфар... Един сак, втори сак... моят сак! Върти се в "обетованата земя" отвъд проверката. Прави пълна обиколка и обиден от липсата на внимание изчезва от където е дошъл. Ъъъ, извинете за тъпия въпрос, но къде ми замина сакът?! Дишай, дишай.<br /><br />(<span style="font-weight: bold;">Туристическо наблюдение</span>: много е забавно след време да се връщаш назад и да осъзнаваш какъв глупчо си бил на момента и за какви дребни неща си се паникьосвал)<br /><br />Издишай. Той просто се върти. Ето го пак, и пак, и пак. Все така сигнално червен и патриотично пълен със сирене, баница и лютеница. Зачеркнете горния въпрос от протокола, моля!<br /><br />Една крачка, втора крачка, трета крачка... Тук съм. Гордо изправена пред двама франкфуртхаанци (звучи като извънземно племе, нали?). Една секунда усмивка, втора секунда усмивка, трета секунда усмивка... Никаква реакция от немска страна. Продължават да гледат личната карта. Как е на немски "Егати и ужасната снимка?!" Няма значение, франкфуртхаанците мълчат, бог да ги благослови. Поглед към мен, поглед към картата, поглед към мен, поглед към картата... Дишай, дишай. Напрегнати секунди. В такива моменти винаги се чудя дали не съм забравила нещо - например, че ме издирват в 10 държави...<br /><br />Една секунда, втора секунда, трета секунда... Картата е обратно в мен. Блажено широка усмивка от моя страна. Никаква реакция от тяхна. Ставам все по-оправна: въпреки емоционалния момент, не усещам желание да ставам франфуртхаанска съпруга. Готова съм да продължа напред.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-F8zWfACaF0w/TV5rVTprpTI/AAAAAAAAG7o/Pf7yBAQO_D4/s1600/Renee_Zellweger_New_in_Town_airport.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 294px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-F8zWfACaF0w/TV5rVTprpTI/AAAAAAAAG7o/Pf7yBAQO_D4/s400/Renee_Zellweger_New_in_Town_airport.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5575011402527778098" border="0" /></a><br />Отново с една раница, един (още по-тежък) сак и една голяма шапка. Когато сериозните хора казват, че <span style="font-weight: bold;">в природата нищо не се губи</span>, не се шегуват. Може да върнахме времето с един час назад, но за сметка на това мисля, че добавихме поне по още един килограм в багажа. Къде с бутане, къде с влачене... готова съм за цивилната зона.<br /><br />Къде е кулминационната симфонична филмова музика? Къде са тълпите с плакати "Франкфурт Хаан посреща Пламито"? Поне Камерън Диаз няма ли да ми се метне на врата от някъде (какво като не съм Джулия Робъртс и не живея в "<a href="http://www.imdb.com/title/tt0119738/">Сватбата на най-добрия ми приятел</a>"?!)?<br /><br />Ок, да не се изхвърляме. Да предположим, че симфоничният оркестър и Камерън Диаз са се успали. Но къде са моите посрещачи, за които бутам патриотичния сигнално червен сак? Хора, аз нали бях за Франкфурт Хаан?! Дишай, дишай.<br /><br />Драматична пауза.<br /><br />Нищо фатално. В крайна сметка в джоба ми спят два мобилни телефона. Будя ги набързо, Виваком с неприкрита радост ми съобщава, че от сега нататък ще ми дере кожата, но на мен не ми пука. Защото вече знам, че посрещачите са на път. Издишай.<br /><br />Недраматична пауза. Дремя на летището, сверявам си часовника, преглеждам безплатното самолетно списание и сънливо броя още колко самотни българчета има на летището - едно... две... Прибраха ме първа. Обичам посрещачите :)<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-g0opakhxqzQ/TV5xHsrL5xI/AAAAAAAAG7w/QAslavB3bXc/s1600/C2D67FFE20B44C44B1620C8890614CE0_gotrabigo.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 389px; height: 198px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-g0opakhxqzQ/TV5xHsrL5xI/AAAAAAAAG7w/QAslavB3bXc/s400/C2D67FFE20B44C44B1620C8890614CE0_gotrabigo.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5575017765796570898" border="0" /></a><br />Кратък урок по география - не сме в прословутия Франкфурт на Майн (въпреки името), а на 130 км. от него. Някъде почти насред нищото. Затова имаме още час - час и половина с кола до крайната спирка - Хайделберг.<br /><br />Кратък урок по хранене - мине ли 9:00, време е да се яде.<br /><br />Кратък урок по глобализация - отбиваме японската си кола от магистралата и се озоваваме до бензиностанция Шел и Макдоналдс. Сигурни ли сте, че сме в Германия?! Защото на мен подозрително ми напомня една отбивка към Пловдив.<br /><br />Всички говорят на немски. Издишай. В Германия сме. Опитвам се да бъда съсредоточена в първите пет минути. След това се изморявам и започвам да пропускам немските реплики край ушите ми все по-свободно. Все пак, аз съм на почивка. И съм 100%-ов турист.<br /><br />Към обяд пристигаме. Спокойствие. Най-после заспивам.<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-pNCaYKGttqQ/TV53lqUcbOI/AAAAAAAAG74/5uCGvO_3u_0/s1600/IMG_9350%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-pNCaYKGttqQ/TV53lqUcbOI/AAAAAAAAG74/5uCGvO_3u_0/s400/IMG_9350%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5575024877630156002" border="0" /></a><br />Честно казано, никак не ми беше трудно да се почувствам като у дома си. Едно на ръка, че се намирах в квартирата на най-любимата сестра, която познавам от има-няма 24 години (и която се представи геройски денонощно да говори на немски, български и английски). На всичкото отгоре, от вратата ме посрещна моя снимка на старопланински котарак. Та нямаше проблем да проспя следобеда. Може да съм турист, но играех в комбина с мрачното време навън.<br /><br />След като се събудих, ме "подготвиха психически", че ще се наложи да остана сама за около два часа. Наложи се бързо да усвоя уменията за оцеляване на чужда земя - как се отваря пълен хладилник, как се намира познат до болка сериал по ТВ, за да не ти пука, че е на немски (мои любими "Приятели"!), как се пуска топлата вода и как се включва лаптоп. Справих се.<br /><br />Някъде след 7 ме извеждат навън. Ето я Германия! Автобуси, трамваи, автомати за билети по спирките, розови кабини за смс-и, банкомати и твърде много велосипеди... Културно (и не само) съм шокирана от толкова колоездачи. Пешеходен сървайвър.<br /><br />Имаме среща в студентския стол. А студентският стол е... Хм, хапвали ли сте в този на Софийския университет? Е, не е съвсем същия.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-eY1ujsi16Mk/TV570vyqMiI/AAAAAAAAG8A/mMT1dKmMdqg/s1600/4388534006_5c093e1be5.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 267px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-eY1ujsi16Mk/TV570vyqMiI/AAAAAAAAG8A/mMT1dKmMdqg/s400/4388534006_5c093e1be5.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5575029534843613730" border="0" /></a><br />Докато ние си вземаме нещо за пиене, по-рано пристигналата част от "компанията ни" гледа мач на голям екран. Междувременно на масата ни се заформя игра на думи между две българки и двама германци... премята се български, немски, немско-английски, българско-английски... Свят да ти се завие. За щастие, бързаме за кино и няма ентусиасти да задълбаваме в по-сериозни теми от "на колко си години?" и "знаеш ли, че този студентски стол оглави класацията в цяла Германия?" А някой да знае в България класация за студентски столове?!<br /><br />Като казах, че бързаме за кино, не бях съвсем откровена. В Германия "бързам" е нещо много относително. На практика, хората знаят, че всеки филм е предшестван от поне 40 минути реклами (Кока-Кола, Кока-Кола, Фанта, Кока-Кола...) и не си дават много зор.<br /><br />Въпреки че Хайделберг е сравнително малък град (с около 150 000 души), кина не му липсват. И нищо чудно, като се има предвид, че е университетско селище и не му лиспват млади хора. Да се върнем на основното - има лъскави големи кина за касови филми, има и по-малки, уютни, с червени седалки, тип "соц зали" за... да речем "арт продукции". Тъкмо в такова и отидохме. Дали защото ни чакаше "соц зала", дали защото имах късмет, но се оказа, че срещу абонаментната си карта за левче от БДЖ, ползвах отстъпка и от билета за немското кино. Така, само срещу 6.50 евро, ококорих големите си български очи към Натали Портман, наострих големите си уши за немското й озвучаване и изгледах за втори път <a href="http://myrzeluvaneeee.blogspot.com/2011/01/black-swan.html">Black Swan</a>.<br /><br />Има ли нужда да споменавам, че след този психарски филм, първата ми задгранична нощ мина в дълбок и спокоен сън :)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6988173740091823427?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-29822236438625154042011-02-16T18:44:00.008+02:002011-03-09T16:11:44.817+02:00"Тръгваме! Тръгвамееееее!"<br /><br />Това е моята подобрена и подмладена версия. На 3-4 години. Заедно тръгваме с влака от Варна към София. Тя подскача на седалката и изобщо не се впечатлява от думите на майка си:<br /><br />"Стига вече! Сякаш пътуваш за първи път!"<br /><br />Четири часа по-късно те пристигнаха.<br /><br />"Ама след като аз ще спя следобед, баба ще спи ли с мен?"<br /><br />Кой знае кой спал, кой не. Аз продължих да пътувам още 5 часа. Без да спя. Кой казва, че февруарското слънце не е силно? Особено, когато ти пече право в лицето.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-3KenxJjs7rk/TVwGcUoJHQI/AAAAAAAAG5w/CivAismoGYA/s1600/royston_trainwarn.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 353px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-3KenxJjs7rk/TVwGcUoJHQI/AAAAAAAAG5w/CivAismoGYA/s400/royston_trainwarn.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5574337522421013762" border="0" /></a><br />Близо сме. Остава още час. Тъкмо си мисля какъв баровец съм, след като за първи път от шест или седем години пътувам в първа класа, когато идва кондукторката.<br /><br />"В цялата първа класа спря тока. Няма да има парно, няма да светнат и лампите."<br /><br />Ха-ха! Аз ли казах, че февруарското слънце топли?! Не и когато няма парно. Също и когато залязва.<br /><br />Петък вечер в София. Една раница, един тежък патриотичен сак дългоочакван в Германия (пълен само с "произведено в БГ" сирене, лютеница, баница и т.н.) и една голяма шапка, скриваща съществото, помъкнало една раница, един патриотичен сак и една голяма шапка...<br /><br />Минути по-късно. Петък вечер в София. Една раница, един сак, една шапка, един посрещач и едно топло 214. Абсолютно спокойствие. Никакви задръствания, никакво напрежение, никакви скандали. Дали наистина съм в София?<br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-iUc3YRuWgVA/TVwJc_3kqGI/AAAAAAAAG54/-gJ-qOj7fVA/s1600/Wondering.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 388px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-iUc3YRuWgVA/TVwJc_3kqGI/AAAAAAAAG54/-gJ-qOj7fVA/s400/Wondering.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5574340832563341410" border="0" /></a><br />Девет часа по-късно в София. Събота е, някъде след 4 часа сутринта. Една раница, един сак, една шапка, един изпращач, едно такси към летището и един шофьор с добра история а ла "изгубени в превода":<br /><br />"Идва един клиент. Чужденец. Вика ми "Дубъдеее" и аз му викам "Добър ден". Обаче той пак "Дубъдеее". И аз пак "Добър ден". И отново "Дубъдеее". Вече не издържах. "Добре де, разбрахме, че е добър денят". А човекът се опитвал да каже "Дружба две", по думите на диспечерката."<br /><br />Ха-ха! Аз ли се чудех дали съм в София?! Ето ги всички петъчни задръствания - попаднали в събота, 5 сутринта на летището. Опашки да иска човек.<br /><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/-SU-uc5aQLoo/TVwPC3WOY6I/AAAAAAAAG6A/L7NCh_pjKrE/s1600/royston_queue.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 254px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-SU-uc5aQLoo/TVwPC3WOY6I/AAAAAAAAG6A/L7NCh_pjKrE/s400/royston_queue.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5574346980669154210" border="0" /></a>На летището няма интернет. Нищо не работи, а след час излитат три самолета. Изпращачът си има добра теория:<br /><br />"Не се заблуждавай - това е целенасочено. Сега объркват всичко, за да останеш доволен, където и другаде да пристигнеш."<br /><br />Много благородно от тяхна страна.<br /><br />Междувременно, докато следваме слуховете, се насочваме към първата опашка. Всички размятаме принтирани листи с еднаква крайна точка (да живее острото ми зрение). Няма страшно.<br /><br />20 минути по-късно патриотичният сак се настани самостоятелно в самолета, в раницата не беше открито оръжие, а човекът с голямата шапка премина всички проверки, въпреки (недокументираната) блонди-трансформация.<br /><br />Още 20 минути по-късно пътувам в автобус до самолета. По примера на столичните маршрутки всички неусетно сме си станали твърде близки. Няма съмнение - в София сме.<br /><br />И така, на път към самолета. В главата ми си играят всякакви мисли. Абсурдно е да ги подредя. Опитвам се да дишам дълбоко. "Аз съм спокойна, аз съм спокойна, аз съм спокойна." Какво като след малко ще се озова по-високо, отколкото човек трябва да бъде? Струва ми се неправилно, нещо като дразнещо плезене във физиономията на природата. Някой да познава пилотите??? Добри ли са??? Последно кой прегледа самолета??? А дали са гледали всички епизоди от поредицата на NG за самолетните аварии???<br /><br />Дишай. Дишай.<br /><br />Кой каза, че съм спокойна?! Не и след като до дясното ми ухо достигна мъжки глас:<br /><br />"Този автобус е за Лондон."<br /><br />Ъъъ... Шок и ужас! Моля! Този автобус?! За Лондон?! Объркала съм самолета?! Ще трябва да тичам, да гоня самолети... да стопирам самолети?!<br /><br />И женски глас от ляво:<br /><br />"Кога ли ще пристигнем най-после във Франкфурт!"<br /><br />Издишай.<br /><br />За момент последните пет минути изчезват пред мен за по-малко от 60 секунди - всички табели, проверки-заверки, запомнени физиономиии. В правилната гъчканица съм.<br /><br />Издишай.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/-lLrYp6425r8/TVwbgJi6THI/AAAAAAAAG6Q/6c5CdT3K6gM/s1600/2010-08-25-13-56-44-9-wizzair-planes-are-painted-in-bright-pink-and-purp.jpeg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 228px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-lLrYp6425r8/TVwbgJi6THI/AAAAAAAAG6Q/6c5CdT3K6gM/s400/2010-08-25-13-56-44-9-wizzair-planes-are-painted-in-bright-pink-and-purp.jpeg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5574360677909941362" border="0" /></a><br />Ето го. Голям, тумбест и шарен.<br /><br />"Изберете си място."<br /><br />О, да! Който го е страх от мечки, да не ходи в гората. Или като ще е гарга да е рошава. Аз съм безстрашна - сядам до прозореца. Точно до лявото крило. Усещам гъдел в стомаха. Макар гъделът в стомаха да не те разсмива неудържимо, все пак не те оставя на мира. Там си е и си проси внимание. Е, гъдел, готов ли си за път?<br /><br />Аз съм безстрашна. Но не и безразсъдна. Затова се насочвам към листовките пред мен. Слава богу, има обяснения в картинки как да оцелееш при... та-та-ра-та-та.... Всичко ми е ясно. Готова съм за излитане, моля!<br /><br />На теория пътят можеше да мине неусетно. Само два часа, след две безсънни нощи и 9-часово пътуване с влак. Колко му е да проспя всичко?! Много му е. Едно на ръка, че не можех да се отърся от чувството, че си играя на руска рулетка. От друга страна, лампите така и не изгаснаха, а стюардесите сякаш не спряха да говорят. А ако филмите са ме научили на нещо (освен що е турболенция и как се пищи в нея), то е да слушам какво се говори в самолета.<br /><br />Половин час по-късно гъделът в стомаха си намери другарче. Безстрашна съм. Затова и огладнях. Закуска? Разбира се, само срещу 14-16 лева. Кой каза, че е гладен?! Аз не съм.<br /><br />Слънцето започва да изгрява. Красиво е. Фотоапаратът се цупи и не иска да улови така добре клиширания кадър. Подозирам го, че е сглобен под знака на упорития Овен.<br /><br />Разминаваме се с друг самолет. Сюрреалистично.<br /><br />Най-после става по-светло. Виждам облаците под нас. Ние сме царете на света!<br /><br />Който го е страх от мечки, да не ходи в гората.<br /><br />"Затегнете коланите. Започваме снишаване."<br /><br />Моето крило се накланя и се спускаме право в облаците. Помните ли "<a href="http://www.imdb.com/title/tt0120828/">Шест дни, седем нощи</a>"? Гигантско влакче на ужасите. Още едно накланяне и спускане. Гъделът и гладът в стомаха се сдобиха с още едно другарче.<br /><br />Дишай. Дишай.<br /><br />Кацнахме. Успешно. Бурни аплодисменти в самолета. Сериозният ми спътник (очевидно врял и кипял в авиационната руска рулетка) секва ентусиазма ми:<br /><br />"И за какво е това пляскане?!"<br /><br />Преливайки от нежни чувства, благодарност и успокоение, отвръщам:<br /><br />"За пилотите." (срамната истина е, че в този емоционален момент малко ми трябва да стана нечия пилотска съпруга)<br /><br />Следва циничен отговор:<br /><br />"Но те не са направили нищо! Нали знаете, че самолетът се приземява от компютри?!"<br /><br />Ъъъ, вярно ли?! (до тук с идеята да бъда пилотска съпруга!)<br /><br />"Е, тогава пляскането е за компютрите."<br /><br />Циникът се усмихва:<br /><br />"Така може."<br /><br />Благодаря ти, Джон Атанасов! :)<br /><br /><a href="http://3.bp.blogspot.com/-kKvyODn6uWo/TVwhFvSWnXI/AAAAAAAAG6Y/1IjRNoijwZk/s1600/dj_atanasov.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 200px; height: 250px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-kKvyODn6uWo/TVwhFvSWnXI/AAAAAAAAG6Y/1IjRNoijwZk/s400/dj_atanasov.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5574366821254339954" border="0" /></a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-2982223643862515404?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-48039473964206316412011-02-08T16:33:00.004+02:002011-06-02T10:53:03.644+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TVFZAUXFAeI/AAAAAAAAG5c/K6zNiu4OS2I/s1600/457391378ZsLzPb_fs.jpg"><img style="float: right; margin: 0pt 0pt 10px 10px; cursor: pointer; width: 299px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TVFZAUXFAeI/AAAAAAAAG5c/K6zNiu4OS2I/s400/457391378ZsLzPb_fs.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5571332076034392546" border="0" /></a>Аз лежа<br /><br />Той лежи<br /><br />Тя лежи<br /><br />Те всички лежат...<br /><br />... където намерят.<br /><br />Той дремва на тротоара пред централна сграда, подпрял глава на раницата си.<br /><br />Тя спи на тревата край реката, а около нея тичат ентусиасти.<br /><br />И на никoй не му пука, че е понеделник по обяд, нито че навън е 8 градуса.<br /><br />Как се спряга "<span style="font-weight: bold;">лежа</span>" на български?<br /><br />Той лежи<br /><br />Тя лежи<br /><br />Те всички лежат...<br /><br />... където намерят.<br /><br />Аз пък им се радвам на спокойствието и горещата кръв (докато държа ръце в джоба).<br /><br />(Не, снимката не е моя, все още не съм толкова нахален фотограф. Ето от тук - <a href="http://good-times.webshots.com/photo/1457391378066354190ZsLzPb">цък</a>)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-4803947396420631641?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-41355053920067006032011-01-30T18:45:00.008+02:002011-06-02T10:53:38.700+03:00Преди малко <a href="http://www.ekrana.info/yane-yanev-mezhdu-ottchayanieto-i-senzatsiyata-na-4-otchi.html">Яне Янев говори по Нова ТВ</a>. Чух около 20 секунди от разговора, в които сподели колко тежки удара е понасял. Не знам кой е прав, кой е крив, сериозно се старая да не се интересувам от политика и клюките ги приемам с огромно недоверие.<br /><br />Обаче само за един ден пред телевизора се чувствам облъчена от някаква {дискретна} злоба и агресия. Сутринта <a href="http://www.blitz.bg/news/article/98218">Люба Кулезич и Петя Дикова</a> се посдърпаха {дискретно}, следобед <a href="http://www.tvguide.bg/?go=news&amp;p=detail&amp;newsId=2459">Фахрадин Фахрадинов и Александър Кадиев</a> {дискретно} споменаха, че младите момичета са глуповати. Да не говорим за подтискащите новини. Изобщо ден пред телевизора е равно на ден, в който си се лишил с поне част от мозъка си и желанието да обичаш живота.<br /><br />Имаше една реплика във филма <a href="http://www.imdb.com/title/tt0080801/">"Боговете сигурно са полудели"</a>, в която се казваше нещо такова (цитирам по слабата си памет, но идеята я помня ясно): "В опита да улеснят живота си, хората го усложниха толкова много, че сега децата им трябва да учат по 15-16 години, само, за да оцелеят в него."<br /><br />Струва ми се, че през това време учим и някакъв извратен "кодекс на общуване". А междувременно т.нар. хуманно отношение между хората се пренесе върху животните. От няколко години чувам мнения (признавам си, че и аз донякъде реагирам така), че насилието над животинче във филм е далеч по-осъдително от насилие над човече. Затова и бездомните кучета царуват и пируват из доста улици, но това е друга тема...<br /><br />Та така. Стоя си неделя вечер и си разсъждавам как сякаш цената на живота пада (без да се съобразява с инфлацията), въпреки че знам, знам колко по-нищожна е била само преди половин век. И все пак. На всичкото отгоре е криза - не икономическа. Криза е на последователи на нещо <span style="font-weight: bold;">елементарно</span> - всички сме хора и животът ни има някакъв смисъл само, ако се държим помежду си така, както ни се иска да се държат с нас. {Клише не клише, вярвам му.}<br /><br />А е толкова елементарно приятно, когато инкасаторката за водата ти се усмихне и възкликне "Здрасти, маце, как сме днес?". Или жената на гишето на гарата ти каже "За къде сме, слънце?" (още го помня този приятен случай) Или се усмихнеш на циганчето, което те гледа уплашено във влака, докато някой {не-дискретно} обижда майка му, и му кажеш какъв е сладур. Ето такива интелигентно елементарни неща ми се гледаха днес по телевизията. Видях ги само веднъж - в 11 часа по Бтв, <a href="http://takuvejivotut.supernovamedia.bg/index.php?p=43&amp;l=1">"Такъв е животът - Приемни семейства"</a>. Слава богу, че поне това намерих.<br /><br /><a href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TUWpUF4ZwuI/AAAAAAAAG3I/pdvX9C1DW5E/s1600/MHpw2OoNrq6laipu83H0RkZNo1_400.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 242px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TUWpUF4ZwuI/AAAAAAAAG3I/pdvX9C1DW5E/s400/MHpw2OoNrq6laipu83H0RkZNo1_400.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5568042676954710754" border="0" /></a>едни от любимите ми герои от рисуваните шеги на <a href="http://www.nataliedee.com/">Natalie Dee</a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-4135505392006700603?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-60141092485147763762011-01-11T23:03:00.005+02:002011-06-02T10:54:19.483+03:00Срещите в парка на по бира свързваха отдалечените им животи два пъти в годината – през май и през ноември. Отделяха си по няколко часа, през които не спираха да говорят. Споделяха всичко, което ги е тормозило или радвало, казваха си най-мрачните тайни, смущаващи сънища, нелепи мечти, провалени опити, набелязани цели... Най-добри приятели. Два пъти в годината.<br /><p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TSzGPMwdeRI/AAAAAAAAGw0/OuPU_YC-Wa4/s1600/_old_friends__by_SorrowScavenger.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 280px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TSzGPMwdeRI/AAAAAAAAGw0/OuPU_YC-Wa4/s400/_old_friends__by_SorrowScavenger.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5561037604320540946" border="0" /></a><br /></p><p>- Добре, време е за Въпроса.<br /></p><p>Тя вдигна бутилката му и отговори:<br /></p>- Да пием за отговора, който ще ми дадеш на въпроса...<br /><p>- Почакай!<br /></p><p>Той взе бутилката от ръцете й, отпи и каза:<br /></p>- Готов съм да бъда напълно откровен.<br />- И така, да речем, че сме традиционни приятели, които се виждат... по-често от два пъти годишно. Успял си някак да разбереш кога е рожденият ми ден и, съжалявам, но се налага да ми подариш картичка. Какво ще е посланието? Обаче искам най-доброто от теб!<br /><p>- Само това ли успя да измислиш?!<br /></p><p>Тя се изчерви, но се опита да звучи категорична:<br /></p>- Не е толкова лесно, а може да каже много за теб и мен.<br />- Добре, добре, дай да отпия още една глътка – този път за вдъхновение.<br /><br />Хубавото на играта с въпроси беше, че нямаше нужда да отговарят веднага. Имаше само две правила – един въпрос на среща и задължителен отговор до края й. Тя знаеше, че беше нейн ред да пита този път, затова започна да се подготвя от рано. На практика вече знаеше всичко за него и, освен абсурдни въпроси като „Кое е първо – кафето или чаят?”, на нея не й хрумваше нищо. Докато не дойде рожденият ден на най-добрата й приятелка. По ученически навик към подаръка избра и малка картичка, която щеше да побере само едно изречение. В него трябваше да събере всички мили чувства, които изпитваше към нея, без да изпада в сладникави крайности, неприсъщи за техните отношения. Мисли го три дена. Накрая й хрумна в коридора, докато се обуваше преди да отиде на празника. Отвори картичката и написа:<br />„Винаги ще се чувствам щастливо свързана с теб.”<br />Но какво щеше да отговори той?<br /><br />- Дойде ли ти вдъхновението, защото бирата е на привършване?<br /><p>- Точно на езика ми е, но нещо не иска да излезе това най-добро послание. Чакай да запаля една цигара.<br /></p>Тя се намръщи. Толкова ли беше трудно да издържи няколко часа в годината без да пуши?!<br /><p>-Е, какво ти стана пък сега. Някакви женски номера?<br /></p>- Глупости! Но... толкова е просто – пушенето е вредно, да не говорим, че ме дразни, защо не се откажеш?!<br /><p>- Ето ти една мъдрост... нищо, че не е подходяща за картичка: <strong>всичко, което ни свързва е, непреодолимото желание да критикуваме другия</strong>.<br /></p><p>Сега той й се изплези и запали цигара. Вятърът насочваше дима точно към нея, но тя не мърдаше. Обаче го усещаше, защото непрекъснато сбръчкваше вежди.<br /></p>- Дами и господа, драги непознати в парка, най-добра приятелко два пъти годишно, вдъхновението дойде! Ето го и най-доброто послание за твоята картичка: „пожелавам ти смелостта да бъдеш щастлива”. Ще ми благодариш ли?<br /><p>- Не.<br /></p>Замислено изпи последната глътка.<br />- Защо мислиш, че това е най-доброто от теб?<br />- Познавам те отлично и не се страхувам да ти кажа, че от години стоиш на едно място и това те прави нещастна. Пак ли ще се цупиш?<br />- Не. Улучи право в десятката.<br />- Което ме навежда на мисълта – а кога е рожденият ти ден?<br />- Твоят ред да питаш ще дойде чак другата година.<br /><br />Сякаш с това изречение срещата им пристигна на финалната права. Бирата, която свързваше мислите им в едно общо съзнание, привърши, времето захладня рязко и те поеха обратно към отдалечените си животи. Но преди това, като аматьорски кавалер, той я остави на спирката с думите:<br />- След като са ми забранени въпросите, ще те изпратя с още една мъдрост...<br /><p>- Това вдъхновение много упорито се оказа.<br /></p><p>И двамата се засмяха, въпреки че трепереха от студ.<br /></p>- Всичко, което в крайна сметка ни свързва, е желанието да се отвържем – да изневерим на себе си, за да се открием, да избягаме, да напуснем, да сложим точката и напишем новата главна буква.<br />- А защо не го правим, господин Бирени мъдрости?<br />- Много е просто – защото само в желанията ни изневярата, абсолютната свобода, отвързването от миналото са красиви. Много е вероятно в действителност да останем разочаровани. Нещастни, както преди, но без абстрактно желание, което да ни свързва с останалите нещастници около нас.<br />- Ха! Усещам, че и на теб ти липсва смелостта да бъдеш щастлив!<br />- Още нещо, което ни свързва, най-добра приятелко два пъти годишно.<br /><p>- Искаш ли да ти кажа по какво още си приличаме?<br /></p><p>Той поклати безизразно глава.<br /></p>- Приличаме си по това, че в тази студена вечер и двамата ни е ударило вдъхновението. Виж какво измислих: всичко, което ни свързва, е желанието някой да ни стопли.<br />- Но този някой няма да съм аз, защото автобусът ти се задава.<br />- Ще се видим на пролет.<br />- А междувременно искаш ли да тестваме една друга потенциална мъдрост – всичко, което ще ни свързва през следващите месеци, ще са нашите гласове в телефонната слушалка.<br />- От мен бирата, от теб цигарите. Разбрахме ли се?<br /><p>- До чуване тогава.<br /></p><p>* <a href="http://sorrowscavenger.deviantart.com/art/old-friends-137977652?q=boost%3Apopular%20friends%20bench&amp;qo=174">Снимката</a> е на SorrowScavenger от сайта DeviantArt</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6014109248514776376?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-45142966049019675812011-01-06T09:52:00.003+02:002011-06-02T10:54:52.623+03:00<p>Има ли нещо по-умиляващо от човек, който се бори с разтегливия току що разтопен кашкавал в закуската, която тъкмо си му направил? Обичам кашкавала.<br /></p><p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TSWxvG4v4ZI/AAAAAAAAGwU/aikb9AvmuVw/s1600/pizza1271098208.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 267px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TSWxvG4v4ZI/AAAAAAAAGwU/aikb9AvmuVw/s400/pizza1271098208.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5559044737919345042" border="0" /></a><br /></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-4514296604901967581?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-75285936703051707402010-12-28T22:49:00.004+02:002011-06-02T10:55:27.279+03:00Това е реплика от един коледен филм. Все още не го препоръчвам, защото го хванах от средата и така и не го изгледах. Все пак, филмът е "Коледен ангел" (<a href="http://www.imdb.com/title/tt1369647/">Christmas Angel</a>). Накратко, става въпрос за един от най-богатите мъже в големия град, легенда в бизнеса, който е изчезнал от полезрението на медиите, живее в "бедняшки квартал", непрекъснато наблюдава хората и харчи състоянието си, за да им помага. Типично в духа на Коледа.<p>Днес ми се говори за това. </p><p>В сезона на непрекъснато чудене "какво да купя", "как ще си позволя всички тези подаръци" и т.н., ми звучи по-добре идеята да поставим под елхата "кутия с внимание". Или по-скоро да не поставяме нищо. Вместо това да подарим следобед навън в правене на снежен човек (ако има сняг...), няколко часа на по бира/ торта/ спрайт..., музикален или кулинарен опит (сполучлив или не - важно е вниманието, казват).</p><p>А ако някой тарикат се възмути от подаръка си, ето и подходящата реплика - "Предпочетох да инвестирам в теб, отколкото в китайското производство."</p><a href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TRpOD4YELVI/AAAAAAAAGsM/SQli47ANsQk/s1600/recession-christmas.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 246px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TRpOD4YELVI/AAAAAAAAGsM/SQli47ANsQk/s400/recession-christmas.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5555838918894824786" border="0" /></a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-7528593670305170740?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-24062342551185663462010-12-12T17:41:00.010+02:002011-06-02T10:56:09.489+03:00<p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TQUQO4Y-yxI/AAAAAAAAGkQ/nqkWJClOqCs/s1600/IMG_5040%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TQUQO4Y-yxI/AAAAAAAAGkQ/nqkWJClOqCs/s400/IMG_5040%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5549859963645381394" border="0" /></a>Има един много точен израз, който описва моето вече бивше ученическо Аз - <strong>кон с капаци</strong>. Съмнявам се да е съществувало по-заплеснато същество от мен. Имаше дни, когато можех да мисля само как ей сега ще ме изпитат или как трябва най-после да получа вдъхновение от някъде и да разбера химията... примерно. В резултат - можех да мина на три крачки от шествие с клоуни на кокили, духов оркестър и танцуващи кучета... и да ги подмина, докато си повтарям на ум: <em>"Ако едно тяло действа на друго тяло със сила, то винаги второто тяло противодейства на първото тяло с равна по големина и противоположна по посока сила..."</em> Не че бях примерен ученик... не че не бягах от (някой и друг) час... не че не се отбивах сряда вечер до видеотеката за някоя комедия, която отлагаше уроците по физика, история, литература и математика с два часа... но всичко това се случваше с онова толкова тягостно усещане, че в крайна сметка няма измъкване. </p><p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TQURCv0-ZfI/AAAAAAAAGkY/TeNDRA3PyYQ/s1600/Az%2Bmai%2Bsamo%2Bsi%2Bpochivam...%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TQURCv0-ZfI/AAAAAAAAGkY/TeNDRA3PyYQ/s400/Az%2Bmai%2Bsamo%2Bsi%2Bpochivam...%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5549860854700074482" border="0" /></a></p><p>Има две много точни думи, които описват моето вече бивше бакалавърско-студентско Аз - <strong>Пантелей пътник</strong>. Всяка седмица сверявах часовника си с влаковете. В резултат - личното ми астрономическо време се превърна в нещо изключително относително. Честно казано, пак си бях на моменти кон с капаци, но вече не цвилех тъпо третия принцип на механиката, а си мъмрех: "<em>От средата на януари 1999 година започва изпълнение на операция с кодовото название "Подкова". Планът на Слободан Милошевич цели "цялостно прочистване" на албанците от областта. Срещу тях са насочени 50-хилядна армия, 300 танка и 700 оръдия.</em>" </p><p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TQURQqhQxsI/AAAAAAAAGkg/jfRRVhCOPBM/s1600/IMG_8667%2B%2528Large%2529.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TQURQqhQxsI/AAAAAAAAGkg/jfRRVhCOPBM/s400/IMG_8667%2B%2528Large%2529.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5549861093793384130" border="0" /></a>В момента усещам как за първи път се опитвам да се отпусна, да забравя онзи тъп зубрачески манталитет, че "оценката", т.е. чуждата преценка за теб самия, е най-важна. Общо взето, ми се струва, че потъвам, потъвам, потъвам. Но вместо да сдържам дъха си, се старая да дишам дълбоко. И се оглеждам, непрекъснато се оглеждам наоколо... забелязвам, когато в стаята ми свирят на пиано, докато се ровя в гугъл -&gt; <a href="http://youtu.be/watch?v=ovq4yHoC6yQ&amp;feature=related">цък</a>... забелязвам първите малки снежинки... и е някак много вълнуващо... да потъваш и да се оглеждаш какво ще има на дъното. </p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-2406234255118566346?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-61463211076043869172010-11-23T22:56:00.005+02:002011-06-02T10:56:57.452+03:00В началото ти се струва съвсем дребна, незначителна част от ежедневието.<p>Година по-късно ти става забавно да отчетеш постоянството си.</p><p>Още пет години и вече се наричаш "традици-о-началник" (и с нескрита гордост говориш за себе си).</p><p>Двадесет години по-късно си даваш сметка, че трябва да те сочат за пример.</p><p>След задълбочени дискусии със себе си осъзнах,</p><p>че всеки мой рожден ден е голямо Събитие, изискващо опитването/ виждането/ преживяването и т.н. на нещо <strong>ново</strong>;</p><p>че светът е пълен с хиляди празници, които заслужават да бъдат отбелязани... затова описвам подробно някои по-непопулярни с идеята скоро да започна да ги чествам;</p><p>че всеки Великден се нуждае от домашно приготвен козунак, който да замирише из цялото жилище в навечерието на празника (да, справих се от първия път :));</p><p>че всеки Декември трябва да бъде посрещнат с пищна украса, малки шоколадчета, пръснати навсякъде (и често доизяждащи се през януари), домашни сладки с джинджифил и карамфил, истинска ароматна елха, професионална селекция от празнични филми и</p><p>най-важното</p><p>през Декември трябва да се прочете поне една гениална книга. При мен спомените започват от <a href="http://www.book.store.bg/p12775/bez-dom-hektor-malo.html">"Без дом"</a> на Хектор Мало.</p><p>Традициите, подхранващи доброто настроение и усмихнатото любопитство към света, са приятна необходимост. </p><p>Приятен факт е ежегодното препрочитане от американци и канадци (и май не само) на статията във в. "Сън" от 21 септември 1897 "Има ли дядо Коледа", станало по-известно като "Да, Вирджиния, има дядо Коледа". И се замислям дали да не драсна някое писмо до: </p><p>Santa Claus<br />Arctic Circle<br />96930 Rovaniemi<br />Finland<br /></p><p>защото най-любимата ми традиция е да вярвам</p><p>в дядо Коледа и не само.</p><p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TOw04hXRsdI/AAAAAAAAGhA/vimICO0nRsc/s1600/clipping.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 104px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TOw04hXRsdI/AAAAAAAAGhA/vimICO0nRsc/s400/clipping.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5542863387019555282" border="0" /></a>писмото и историята около него - <a href="http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BC%D0%B0_%D0%BB%D0%B8_%D0%B4%D1%8F%D0%B4%D0%BE_%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B0%3F">на български</a><br /></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6146321107604386917?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-6559298604916385732010-11-09T20:08:00.004+02:002011-06-02T10:57:20.824+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TNmQC52HF1I/AAAAAAAAGVo/424qUiRJIgc/s1600/whatever-dude-whatever.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 287px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TNmQC52HF1I/AAAAAAAAGVo/424qUiRJIgc/s400/whatever-dude-whatever.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5537615596390651730" border="0" /></a><br /><p>Като </p><p>да изядеш цял пакет шоколадови бисквити</p><p>докато гледаш тъкмо свалени серии на Приятели</p><p>после си пуснеш радио</p><p>побъбриш с някой най-безсмилено във фейсбук или скайп</p><p>нападнеш солетите</p><p>мушнеш се в блога</p><p>Без угризения</p><p>защото си бил мрън мрън</p><p>и си длъжен пред себе си</p><p>да направиш нещо по въпроса</p><p><br /></p><p>отказът от препинателни знаци е напълно умишлен</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-655929860491638573?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-4924130179863031472010-10-30T13:45:00.006+03:002011-06-02T10:57:42.120+03:00<p>... му каза тя преди три месеца, докато го гледаше право в очите.</p><p>Той погледна в страни сериозно-обезоръжаващо а ла Джеймс Дийн</p><p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TMv5n0SCt_I/AAAAAAAAGTQ/cC8x7R-f5KY/s1600/natalie_wood_james_dean.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 297px; height: 366px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TMv5n0SCt_I/AAAAAAAAGTQ/cC8x7R-f5KY/s400/natalie_wood_james_dean.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5533791029599320050" border="0" /></a>и измънка "ми, ок, маце, пробвай се".</p><p>Мацето пощуря. Прибра се вкъщи, отвори гугъл и написа "как да станеш готин". И започна да следва анонимните съвети стъпка по стъпка.<br /></p><p>Крачка първа - <strong>направи си блог</strong>. Защото е мега яко да пишеш, стига да имаш мега як "темплейт" и мега яки снимки (от гугъл "имиджес" много ясно). И е мега яко да казваш нон стоп неща като мега яко и нон стоп...</p><p>Крачка втора - за да бъде по-интересно, намери тема на блога си. Например - превръщането ми в супер готина. </p><p>Крачка трета - забрави приятелите си. Защото потенциалното гадже а ла Джеймс Дийн е самотник от класа, който не тича с носни кърпички с картинки (за по-весело) да попива сълзите след някой драматичен филм на най-добрия си приятел. Тц!</p><p>Крачка четвърта - намери си подходящо хоби. То трябва сериозно да те занимава, когато на Гаджето не му е до теб (така че да не му мрънкаш после на главата), но и да позволява да го оставиш на минутата, когато станеш нужна (забрави за готвенето).</p><p>Крачка пета - като споменахме готвенето (ние, анонимните гугъл-експерти) готиното маце готви. Не, не просто готви - тя е фурия в кухнята. Ако гаджето обича пържоли на скара, тя ги мята за секунди. Ако го влече пицата, тя ги точи, върти и пече със скоростта на Конкорд. Но готиното маце не яде. Тя само дискретно и тайно хрупа марулки. За да бъде красиво и тънко свързана с Него.</p><p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TMv-lerNiDI/AAAAAAAAGTY/ZYLqd3c2z8c/s1600/6a00d8341d4c5e53ef01156f21ae3b970c-800wi.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 265px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TMv-lerNiDI/AAAAAAAAGTY/ZYLqd3c2z8c/s400/6a00d8341d4c5e53ef01156f21ae3b970c-800wi.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5533796486997706802" border="0" /></a><br /></p><p>Крачка по крачка тя напредваше. Той дори започна да я гледа в очите... докато искаше вечерята си.<br /></p><p>Един ден хрупайки марулята за обяд, тя достигна до кулминационния момент в блога си - щеше да пише за любовната си история с Мъжа на живота си а ла Джеймс Дийн. Дали от глад, дали подсъзнателно, докато пишеше историческата реплика, сложила началото на всичко, тя изяде една буква и се получи</p><p><strong>"Искам да се вържа с теб"</strong></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-492413017986303147?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-81534261160647291852010-10-18T19:30:00.016+03:002011-06-02T10:58:10.690+03:00<p>Казват, че щом си пожелаеш нещо пред запалена свещ, трябва да си тотален карък, ако не се сбъдне. Затова, в един от най-населения месец с рожденици, си пожелавам <em>Дом</em>. По покана на <a href="http://ondineondine.blogspot.com/2010/10/blog-post_13.html">Онди</a> ще помечтая за материалната страна на това... хм, толкова трогателно... желание :)</p><p>И така, изхождайки от факта, че в момента имам два прекрасни дом(-ове?), поместени в панелни блокове, а и се отличавам като типично градско чедо, ми е <em>невъзможно</em> засега да се реша да живея в къща. Затова:</p><p>1) пожелавам си апартамент... сградата вече е набелязана...</p><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx4bturrMI/AAAAAAAAGM0/KBHynP_P6H4/s1600/IMG_4746+%28Large%29.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx4bturrMI/AAAAAAAAGM0/KBHynP_P6H4/s400/IMG_4746+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529426860031323330" border="0" /></a><br /><p>2) въпреки минусите не мога да си избия от главата желанието да живея на последния етаж, може би заради това...</p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx5QGWK4lI/AAAAAAAAGM8/QUU5XmLcOMc/s1600/image_016.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 270px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx5QGWK4lI/AAAAAAAAGM8/QUU5XmLcOMc/s400/image_016.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529427759992595026" border="0" /></a><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx5hDc9b2I/AAAAAAAAGNE/JbntUbrVP2A/s1600/terrace.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 266px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx5hDc9b2I/AAAAAAAAGNE/JbntUbrVP2A/s400/terrace.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529428051273543522" border="0" /></a><br /><p>3) като видна кулинарна Богиня, караща все още своя стаж, си поръчвам удобна и уютна кухня, пълна с какви ли не шкафчета и рафтчета, за да помести всички чаши, чинии, формички за сладки, готварски книги и т.н., които вече трупам... Задължително с много цвят и подправки, подаващи се от всякъде.<br /></p><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx9LmPhLoI/AAAAAAAAGNM/HEwzyxQ5ACw/s1600/French-Country-Kitchen-Design.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 323px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx9LmPhLoI/AAAAAAAAGNM/HEwzyxQ5ACw/s400/French-Country-Kitchen-Design.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529432080701795970" border="0" /></a><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx9aP0Is5I/AAAAAAAAGNU/9EvI-GYq9bw/s1600/Richmond-Swiss-Pear11.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 283px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx9aP0Is5I/AAAAAAAAGNU/9EvI-GYq9bw/s400/Richmond-Swiss-Pear11.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529432332379403154" border="0" /></a><br /><p>4) простор, простор и пак простор - затова мечтая за големи прозорци...<br /></p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx_3QyM0GI/AAAAAAAAGNc/iObdMLSCV9Q/s1600/2011-living-room-design.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLx_3QyM0GI/AAAAAAAAGNc/iObdMLSCV9Q/s400/2011-living-room-design.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529435029879181410" border="0" /></a><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyAJ8T-b3I/AAAAAAAAGNk/DtgSnqCtkhk/s1600/loft_bedroom_city.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyAJ8T-b3I/AAAAAAAAGNk/DtgSnqCtkhk/s400/loft_bedroom_city.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529435350801215346" border="0" /></a><br /><p>5) ... и практично място за най-любимите ми книги, които се трупат...<br /></p><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyAhf176RI/AAAAAAAAGNs/bl0fRZtCr7E/s1600/library_above-door-e1286294896379.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 348px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyAhf176RI/AAAAAAAAGNs/bl0fRZtCr7E/s400/library_above-door-e1286294896379.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529435755475888402" border="0" /></a><br /><p>6) истински дрешник (не подобие на килер-гардероб, в който се затрупваш, докато търсиш :))</p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyMEj4Pq2I/AAAAAAAAGN0/SkOzG3YlCMo/s1600/decorpad3.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 354px; height: 375px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyMEj4Pq2I/AAAAAAAAGN0/SkOzG3YlCMo/s400/decorpad3.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529448452482640738" border="0" /></a><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyMZT8oCXI/AAAAAAAAGN8/7mEjOl1j95M/s1600/MoodSwings-clothes.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 267px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyMZT8oCXI/AAAAAAAAGN8/7mEjOl1j95M/s400/MoodSwings-clothes.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529448808983300466" border="0" /></a><br /><p>7) добре ще е жилището-мечта да си има и една широка, удобна баня...<br /></p><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyUk1nl3VI/AAAAAAAAGOE/vojG0NG9N18/s1600/032307mexbath.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyUk1nl3VI/AAAAAAAAGOE/vojG0NG9N18/s400/032307mexbath.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529457803093466450" border="0" /></a><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyU9mgxuaI/AAAAAAAAGOM/av1Q-txVbWo/s1600/3870233033_f7d589d628.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 331px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLyU9mgxuaI/AAAAAAAAGOM/av1Q-txVbWo/s400/3870233033_f7d589d628.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529458228535081378" border="0" /></a><br />Духнах свещта.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-8153426116064729185?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com8tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-21350827020806608082010-10-09T17:51:00.004+03:002011-06-02T10:58:39.390+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLCGSH60rGI/AAAAAAAAGMQ/oZVpAFE1w5A/s1600/John-Rambo.jpg"><img style="float: right; margin: 0pt 0pt 10px 10px; cursor: pointer; width: 286px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TLCGSH60rGI/AAAAAAAAGMQ/oZVpAFE1w5A/s400/John-Rambo.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5526064388705135714" border="0" /></a><p>"- Има ли по-голяма идиотщина от Рамбо?</p><p>- Е, как... това е класика!</p><p>- Моля?! Някакъв глупак убива, който му падне...</p><p>- Не е точно така. Той е изгубил приятелите си...</p><p>- И затова убива полицаите?</p><p>- Но те се отнесоха лошо с него в началото...</p><p>- И затова да ги убива ли? Защо просто не поговори с тях?</p><p>- Уф, мило, какъв екшън ще стане така!"</p><p>Никакъв. Черна точка за мен. </p><p>Докато жените примират за романтични филми, то мъжете изпадат в див транс, когато пред тях се изправи скала от мускули, готова да унищожи и 15-сантиметрово зайче с поне 30 изстрела. Което би трябвало да значи, че:</p><p>"провидение 1" -&gt; <em>жените</em> обичат да говорят с часове, да се обясняват в любов, да разтягат безкрайни локуми, да фантазират непрекъснато за невъзможния идеален мъж, да мечтаят за невъзможната огромна къща... и всичко това гарнирано с още много "имало едно време";</p><p>"провидение 2" -&gt; <em>мъжете</em> говорят само, когато е крайно наложително (пример: "Бог има милост, Рамбо - не" :D), вместо да точат кори за баници (лично измислен еквивалент на "разтягат локуми") предпочитат да действат, разбира се, с най-добрия си приятел - мускулите и, ако са в настроение, огнестрелното си оръжие... и всичко това гарнирано с още много "умирай трудно".</p><p>Та да речем, че хромозомите ми са виновни да ми е абсолютно невъзможно да приема Рамбо сериозно, но не мога да отрека едно нещо - по-добре да се хванеш да направиш нещо, отколкото час и половина да мрънкаш.</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-2135082702080660808?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-76128574829402994662010-09-09T16:25:00.004+03:002011-06-02T11:00:45.559+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TIjmDqWiNkI/AAAAAAAAGIw/j9ORIky5irY/s1600/IMG_8276+%28Large%29.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 303px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TIjmDqWiNkI/AAAAAAAAGIw/j9ORIky5irY/s400/IMG_8276+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5514910694297974338" border="0" /></a><br />Нещо (не за подценяване) на заем от сп. "Семейно огнище", 1 май 1895 г., гр. Варна:<br /><br />"Какви подаръци ти праща?<br /><br />Колко целувки ти дава?<br /><br />Тези не са въпросите.<br /><br />Дали са обещанията му усърдни?<br /><br />Дали са писмата му любезни?<br /><br />Тези са съвсем маловажни работи.<br /><br />Но какъв син е той на остарелия и осамотения си баща? Търпелив ли е с непривлекателната, болна, и даже, мърмореща майка? Сърди ли се? Немилостив ли е? Лесно изговаря ли остри думи, а рядко да съзнава и още по-рядко да се извинява?<br /><br />Тогава внимавай. Стани сериозна и размисли.<br /><br />Истинно нежният мъж е най-нежното същество на света.<br /><br />Задоми се с человек, който е постоянно смислен, благ, нежен, истинен и кротък.<br /><br />Но внимавай вчера, днес и всякога - да не би той да те надпревари в качеството, за което го обичаш най-много.<br /><br />:)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-7612857482940299466?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-51701543473024838372010-08-26T13:48:00.009+03:002011-06-02T11:15:52.529+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/THZV2oQ0S0I/AAAAAAAAGFk/k_G732qzrqw/s1600/best-friends-heart-charm.jpg"><img style="float: right; margin: 0pt 0pt 10px 10px; cursor: pointer; width: 150px; height: 150px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/THZV2oQ0S0I/AAAAAAAAGFk/k_G732qzrqw/s400/best-friends-heart-charm.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5509685591143631682" border="0" /></a><br /><span style="font-style: italic;">Ще бъдеш ли моят "най-добър приятел"?</span><br />Вече не помня дали се питахме едно време, или се получаваше някакво негласно споразумение, но "най-добрият приятел" беше незаменим спътник в подрастването.<br /><br />В детската градина именно ТЯ ще ти разкаже за най-новата книжка с картинки, излязла на пазара (историята е запомнила разговора на люлките за "Красавицата и звярът"). Именно на нея ще споделиш кое момченце не може да заспи следобеден сън от любов по нея. После именно ТЯ ще ти върне жеста и ще ти пусне муха в главата да пишеш първото си любовно писмо към друго момченце (историята е запомнила и тъжния факт, че аз вече можех да чета и пиша, но не и момченцето :D).<br /><br />В началните класове именно с най-добрата приятелка ще откриеш нови хоризонти (историята е запомнила скритите от вражески извън-земни погледи броеве на в. "НЛО"). Именно ТЯ ще те покани на следобедна торта вкъщи, а ти ще я доведеш на палатка насред стаята си, където ще се чудите кой кого харесва и, разбира се, как да разберете коя от кого е харесвана... (тук историята помни, колкото муха-еднодневка).<br /><br />В по-горните класове с новата най-добра приятелка започвате да споделяте все повече тайни. Именно с нея си купувате култовото половинки-сърце... дали за да се окичите с ново бижу (да, беше ерата на циганката Касандра), или за да оповестите на целия ви мини свят, че има кой да ви пази гърба (историята помни някои комични от днешна гледна точка ученически "войни"). От нея получаваш и най-ценния урок - никога да не се доверяваш на всяка "най-добра приятелка".<br /><br />С влизането в гимназията при мен модата на "най-добрата приятелка" премина. Отдъхнах си от ограничаването само до един човек, без който да ти е кофти да отидеш на училище или да излезеш "на пица". Появиха се няколко много добри приятели, струва ми се, че си останаха и до сега. Но може би "най-добрата приятелка" си отиде, защото се застоя една друга мода.<br /><br /><span style="font-style: italic;">Ще бъдеш ли моето "гадже"?</span><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/THZVrEs7mTI/AAAAAAAAGFc/TMxp9Qk66OM/s1600/lovers.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 225px; height: 224px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/THZVrEs7mTI/AAAAAAAAGFc/TMxp9Qk66OM/s400/lovers.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5509685392619313458" border="0" /></a>Не помня дали това бяха точните думи, но със сигурност в тази област нямаше негласни споразумения. Напротив имаше говорене, понякога малък подкупващ подарък (историята помни един предиобед в детската градина, когато получих правото да поиграя на любимата му електронна игра за 5 минути... незнайно как я унищожих, а с нея и шанса за "гаджосване"). Но началото не застрашаваше най-добрия приятел. Тогава той все още беше половинката, която трябва да бъде уважавана от потенциалното гадже.<br /><br />Обаче, незнайно как, <span style="font-style: italic;">"ще бъдеш ли моето гадже"</span> премина в по-вълнуващата фраза и избута <span style="font-style: italic;">"бъди ми най-добрият приятел"</span>.<br /><br />И тъкмо отдъхнали си от обсебващото присъствие на половинката-приятел, ненадейно допуснахме до себе си една осминка, която след няколко срещи стана четвъртинка, после третинка и... ето ти "гадже". Именно гаджето ще ти покаже как се гледа банален филм с разтупкано сърце, как се поглежда за 34567784 път морето с нови очи, как се поръчва пица в 6 сутринта и т.н.<br /><br />Но историята помни, че половинките са до едно време. Когато гаджето премине в най-любимата третинка, започва висшата математика - как да спретнем удовлетворително уравнение с любимите четвъртинки и осминки от миналото и настоящето ни?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-5170154347302483837?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-63022467304160217692010-08-05T19:07:00.007+03:002011-06-02T11:00:00.278+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TFrrlwM7vSI/AAAAAAAAF_Q/dnhapWvGdZU/s1600/tumblr_ksh4nvUqQp1qzr04eo1_500.jpg"></a><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TFrqctMKXwI/AAAAAAAAF_I/92Jbq62I6gU/s1600/cdnet.myxer.com.jpg"></a><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TFrnKxH3QsI/AAAAAAAAF-4/bOYpfIcTyQI/s1600/love.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 369px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TFrnKxH3QsI/AAAAAAAAF-4/bOYpfIcTyQI/s400/love.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5501964066957509314" border="0" /></a> Има един много сладък (буквално) момент, когато връзката между двама/ трима/ четирима и т.н. души е в своето начало. Тогава са онези безкрайни усмивки, приятно гъделичкащото усещане някъде из корема, дългите часове разговори, преминали за секунда, еуфорията от живота сякаш тъкмо са ти донесли огромно парче шоколадова торта само за теб... Всичко е толкова съвършено, че с чиста съвест заявяваш пред себе си:<br /><br />А/ това Е моята половинка и ЩЕ бъде до мен до края на живота ми...<br /><br />...или...<br /><br />Б/ това СА моите най-добри приятели и ЩЕ бъдат до мен до края на живота ми.<br /><br />Разбира се, "докато смъртта ни раздели" може ловко да подръпне дявола за опашката и той от своя страна да влезе в играта (както казваше добрият Джини от анимацията за Аладин относно лошия Джафар "духовете не убиват, но могат да спретнат кофти номерца").<br /><br />И така - вече сме се врекли във вечна вярност/ дружба. Летим си из облаците, разказваме си наляво и надясно колко сме "куул", "хай", "НОТ сингъл" и други подобни езикови безсмислици, целящи да ни покажат в "яка" светлина, когато случката вземе, че се случи и кофтите номерца ни се изсипят върху главообразните замаяни тикви.<br /><br />В най-лошия случай ни зарязват с бруталното "не те понасям повече", "не си за мен" или други подобни фрази, олицетворяващи категоричната неизтриваема точка. В най-добрия ни молят да си останем приятели, т.е. далеееееечни познати, които никога и за нищо на света (освен за някоя дебела услуга, разбира се) няма да се видят отново.<br /><br />Когато не смъртта, а ние се разделим по един или друг начин, следва моментът на жалване с явен, очеизваждащ писък за връщане обратно. На сцената излиза прословутата фраза "Не мога да живея без теб!"<br /><br />В най-лошия случай ще чуем: "Кат' не моиш, що си още жив/а?!" (за още по-вбесяващ ефект в края може да се добави я някоя "мааа", я някое "бее")<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TFrqctMKXwI/AAAAAAAAF_I/92Jbq62I6gU/s1600/cdnet.myxer.com.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 240px; height: 240px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TFrqctMKXwI/AAAAAAAAF_I/92Jbq62I6gU/s400/cdnet.myxer.com.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5501967673674325762" border="0" /></a><br />Ако пък сме случили на читав човек, може да ни излезе с някоя мъдрост, като "Абе те говорят, че не се живее без любов, ама не мислиш ли, че кислородът ни е по-необходим?!"<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TFrrlwM7vSI/AAAAAAAAF_Q/dnhapWvGdZU/s1600/tumblr_ksh4nvUqQp1qzr04eo1_500.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TFrrlwM7vSI/AAAAAAAAF_Q/dnhapWvGdZU/s400/tumblr_ksh4nvUqQp1qzr04eo1_500.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5501968928613317922" border="0" /></a><br />И тука вече идва голямата въпросителна. Как ще се измъкнем от ситуацията, в която вече не сме на първо място - било във връзка, било в приятелство? Ще продължим ли да се тикаме напред с главообразната си тиква?<br /><br />Тогава, във всеки възможен случай, ще изгубим безвъзвратно не само НЕГО/ НЕЯ/ ТЯХ, но и себе си. И защо?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6302246730416021769?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-66493463111521461552010-07-19T19:05:00.004+03:002011-06-02T11:01:01.040+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TER5W395bnI/AAAAAAAAF8Y/xy2DcshWtgg/s1600/IMG_7304+%28Large%29.JPG"><img style="float: right; margin: 0pt 0pt 10px 10px; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TER5W395bnI/AAAAAAAAF8Y/xy2DcshWtgg/s400/IMG_7304+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5495650879186497138" border="0" /></a><br />Въпреки фалшивата загриженост, грубиянът си остава грубиян.<br /><br />Въпреки дебелият портфейл, беднякът си остава бедняк.<br /><br />Въпреки голямата компания, самотникът си остава самотник.<br /><br />Въпреки образованието, глупакът си остава глупак.<br /><br />Въпреки сериозните приказки, нелепото си остава нелепо.<br /><br />И дървото си е все такова дърво.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6649346311152146155?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-78072369769624939762010-06-18T20:09:00.003+03:002011-06-02T11:01:16.661+03:00<p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TBuqALnjY8I/AAAAAAAAF6M/tT4t111n5bQ/s1600/beach-essentials-teen-vogue-june-09.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 400px; height: 272px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TBuqALnjY8I/AAAAAAAAF6M/tT4t111n5bQ/s400/beach-essentials-teen-vogue-june-09.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5484163891349119938" border="0" /></a></p><p>Живот без тръпка е като съблазнителна, перфектна ярко червена череша, но... честито - без никакъв вкус.</p><p>Най-егоцентрично, ето ги моите Топ-Тръпки, които години наред поддържат супергеройската си сила почти непокътната:</p><p>1) Смяната на сезоните. Тръпката е божествена - връхлитат ме мощно и накуп ентусиазъм, оптимизъм, енергия, мъркащо задоволство и нетърпение да извадя дълбоко прибраните дрехи.</p><p>2) Влизането в киносалон. Тишината, тъмнината, големият екран и шушукащите хора около мен. Колкото и тъп да се окаже филмът, преживяването никога не ми изневерява.</p><p>3) Зяпането в светещите чужди прозорци, докато се возя вечер в автобуса. Това си ми е навик и тръпка, откакто влязох в гимназията и... започнах да се возя ежедневно с автобус :). Обикновено не се вижда нищо, но винаги се усеща уют.</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-7807236976962493976?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-31729089746968466362010-05-30T22:36:00.005+03:002011-06-02T11:01:35.585+03:00Но погалването по миглите си е абсолютно погалване (даже се усеща).<br /><br /><br /><br /><img style="text-align: center; margin: 0px auto 10px; width: 267px; display: block; height: 400px;" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477151493673243682" alt="" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/TALAQ6lk1CI/AAAAAAAAF30/rzcRDRh0acA/s400/Still_In_Love_by_chrisbstacey.jpg" border="0" /><br />Ентусиазирана съм.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-3172908974696846636?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-20282567529774293552010-05-25T19:23:00.004+03:002011-06-02T11:01:49.914+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S_wGp7qwWuI/AAAAAAAAF3k/J15FgLvT2rc/s1600/3813459369_8bcef125ae.jpg"><img style="float: right; margin: 0pt 0pt 10px 10px; cursor: pointer; width: 400px; height: 267px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S_wGp7qwWuI/AAAAAAAAF3k/J15FgLvT2rc/s400/3813459369_8bcef125ae.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5475258564437105378" border="0" /></a>"Те не се обичат"<p>"Като че ли не са един за друг"</p><p>"Нещо не им се получава"</p><p>"Сигурно се е превърнало в навик"</p><p>"Просто не ги разбирам..."</p><p>Междувременно, през девет апартамента в десети те тъкмо си бяха взели душ. Готвеха се да излизат след малко. Тя преметна мократа си коса назад и седна пред компютъра да провери за кой ли път електронната си поща. След малко се учуди, че той не е в стаята да суши 15-милиметровата си коса пред печката. Къде беше? Заслуша се. Тракаше насам-натам из апартамента. След малко я повика от коридора.</p><p>"Мило, застани мирно!"</p><p>Докато се усети, сешоарът забръмча (от къде ли го изрови?). Той знаеше, че тя щеше да стои, колкото е нужно, мокра като коте в току-що плиснал дъжд, но няма да застане доброволно пред горещата струя. Сам я изсуши старателно. За да не изстине, докато се разхождат навън. </p><p>"Обичам те."</p><p>"Аз също."</p><p></p><p>(<strong>защото любовта в една връзка е нещо лично, интимно, невидимо за другите</strong>)</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-2028256752977429355?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-74892694996754278182010-05-14T10:21:00.004+03:002011-06-02T11:02:20.945+03:00Реших се. <p>И понеже се познавам отлично - и си знам колко е лесно да се откажа още след 2 минути - ще разглася решението си. Дано така не се отметна.</p><p>Лятото ще премина в русите редици. След дълго google-ровичкане за перфектния, максимално естествен... вид русо, се спрях на това:</p><p><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 266px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S-z65lGhaFI/AAAAAAAAF0Y/lcpKwMvGt60/s400/Taylor-Swift-Jennifer-Garner-Valentines-Day-1024x682.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5471023514467264594" border="0" />(предполагам е очевидно, че говоря за слънчевата коса в ляво, а не за фешън светлото в средата :) и, да, филмът е Valentine's Day, което в случая не е важно)</p><p>Приемам съвети и още снимкови предложения.</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-7489269499675427818?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-4435843223385819562010-04-24T09:46:00.010+03:002011-06-02T11:02:38.915+03:00По покана на <a href="http://lenival.blogspot.com/2010/04/friday-ten-things.html">Лени</a> започвам да мисля...<p><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 270px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S9Kt2EdwWzI/AAAAAAAAFyY/ifGVN_n2Jtc/s400/0211-lesportsac-spring09-ad-02.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5463620442376919858" border="0" /></p><p>10 неща, които са ми любими (и определено ме радват), подредени по случаен признак:</p><p>(ще се постарая да не се <a href="http://ednovreme.blogspot.com/2009/07/blog-post_10.html">повтарям</a>)</p><p>1. <strong>Равните обувки</strong>. Маратонки, кецове, джапанки и т.н. Няма по-голямо блаженство от удобните обувки, които те карат да забравиш от колко часа вече обикаляш улиците, не тракат на всяка крачка и не превръщат всяко движение в болезнена или нелепа гримаса. </p><p>2. <strong>Мебелните магазини</strong> (и списания). Рядко подминавам витрините им, влизам, ако усетя, че няма да ме задушат с внимание... и мога да се забравя. Да си фантазирам как ще изглежда бъдещият ми дом в най-малки детайли е общо взето една от любимите игри за въображението ми (което ми напомня какъв прекрасен чайник си харесах преди 4 месеца във Варна). </p><p>3. Разходките из <strong>библиотеката</strong>. Точно преди година си направих най-големия подарък, без да подозирам (даже подхванах работата доста негативно настроена) - взех си карта за библиотеката. И сега, всеки път щом се прибирам вкъщи, едно от първите неща е да отида до там. Средно се мотая из коридорите около час - час и половина, с кошница под ръка, ровя се из купищата книги и трупам в кошницата. Прекрасно евтино удоволствие (10 лева годишно... около 83 стотинки месечно ;).</p><p>4. <strong>Малкият кафяв фотьойл</strong> (в момента с розови дрехи) в стаята ми. Няма по-удобен от него. Не знам на колко е години, но ми се струва, че присъства в най-най-ранните ми спомени, а клюката гласи, че татко сам го е носил на гръб от магазина до вкъщи :) Това е единственото място, на което мога да чета, спя, гледам телевизия, ям, пия... и все съм си на мястото.</p><p>5. <strong>Морето</strong>. Ех, морето... Може и да не мога да плувам, но далеч от морето трудно издържам. След библиотеката, то е другото абсолютно задължително място за посещение щом се прибера вкъщи. Говорим си ние с него, споделяме си, радваме си се. Любов. Жалвах му се след първата си тройка в гимназията (по химия... бър), видя първата ми целувка, смя се на първите ми и май последни опити да се уча да плувам... Кажи-речи знае всичко.</p><p>6. <strong>Изненадващите</strong> <strong>предложения</strong>. По принцип на теория обичам да планирам, но по-скоро се получава нещо като "някой ден ще направя... нещо си". На практика хубавите неща ми хрумват или ми биват предложени на момента, без да търпят отлагане. И винаги се получават перфектни. Еднодневна екскурзия ден-два преди изпит, късна разходка, ранна закуска на плажа и т.н. </p><p>7. <strong>Готвенето</strong>. Аз не просто готвя (вкусно), аз обожавам да готвя. И не просто да готвя - обожавам да се ровя за нови рецепти и задължително променям по нещо. Без значение дали приготвям салата, манджа, сладкиш... винаги отделям максимално време - режа си бавно и спокойно, меря си продуктите (по най-безславния начин открих колко е важно за сладкишите), ровя се из кухнята в търсене на още нещо, подходящо за добавяне, бъркам си, опитвам и т.н. Много релаксиращо преживяване.</p><p>8. <strong>Големите празни киносалони</strong>. Наслаждавам им се всяка седмица като безработен студент с вечерни лекции. Забавно е как докато хората се редят по обяд на опашки, за да резервират последните билети за късните прожекции, аз влизам и мога да сменям мястото си колкото пъти искам, защото често няма друг. Частна прожекция, само за Пламито.</p><p>9. <strong>Втората употреба</strong>. Дълго време имах сериозни задръжки, но не разбрах кога точно ги изгубих. Вече съм привърженик на ровенето (с почти ловджийски хъс) из магазините за дрехи и павилиончетата за книги. Находките често са удовлетворителни (и приятно евтини). </p><p>10. <strong>Цветарските магазини</strong>. Обикновено се нареждат по няколко един до друг и изкарват навън красотите си. Сега... малко като Хитър Петър, аз не купувам, само минавам, душа и се усмихвам :)</p><p><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 324px; height: 384px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S9K7OiWjq4I/AAAAAAAAFyg/ZP2B_q4fVUM/s400/Karl-Lagerfeld-s-Spring-Fendi-Collection.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5463635156367813506" border="0" /> </p><p>И 5 изненадващи разкрития:</p><p>1. Докато пишех 4-тото любимо нещо на отворен прозорец, в стаята влезе нещо огромно, бръмна ми до ухото и аз се изстрелях навън. Десет минути по-късно, осъзнавайки че вече съм голямо момиче... на 23 години, се върнах, огледах се (признавам си страхливо), видях, че теренът е чист и си отдъхнах. Разкритие -&gt; никак, ама никак <strong>не понасям големите летящи и бръмчащи същества</strong>. </p><p>2. Въпреки че често съм се подигравала на <strong>клишираните</strong> т.нар. <strong>любовни романи</strong>, съм чела два. И (изчервяване) <strong>ми харесаха</strong>... уф, хареса ми охолният живот, страстната любов, щастливият край... Случва се.</p><p>3. В компютъра си <strong>имам 2 песни на Азис</strong> :) Единствената ми чалга. Но ми навяват хубави спомени. Аааа, не казвам кои!</p><p>4. Открих си <strong>първия бял косъм</strong>. Все още съм във фаза на отчаяние. Много скоро ще ми се налага периодично да правя едно от най-омразните си неща - да ходя на фризьор :(</p><p>5. Мисля, че никога <strong>не съм псувала</strong> (ако съм, значи дори не съм разбрала). Даже не знам какво да кажа, ако някой ме накара. Единственото, което съм чувала, са някакви мъжки версии, които са толкова нелепи в женско изпълнение :)</p><p>Пфю, олекна ми след толкова разкрития, тъмни, мрачни, дълго пазени тайни...</p><p>Хайде, блогъри и не-блогъри, включвайте се смело и откровено, няма да казвам имена, но ще следя ;)</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-443584322338581956?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-13001407750600214482010-03-31T17:01:00.003+03:002011-06-02T11:02:54.783+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S7NWHrLLAWI/AAAAAAAAFxE/r_wyV0qEo4k/s1600/IMG_46951.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S7NWHrLLAWI/AAAAAAAAFxE/r_wyV0qEo4k/s400/IMG_46951.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5454798263524458850" border="0" /></a>Празниците<br /><br />(онези големите, огромните "християнски", с по няколко почивни дни)<br /><br />са времето, в което<br /><br />си даваме сметка<br /><br />колко щастие<br /><br />всъщност имаме<br /><br />Без заобикалки<br /><br />Директно<br /><br />До колко сме си подредили живота<br /><br />и до колко в него цари<br /><br />тотален<br /><br />хаос<br /><br />Напрегнато време са празниците<br /><br />Особено, ако чакаме със свито сърце<br /><br />техния край<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-1300140775060021448?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-84377791545723598662010-03-03T22:48:00.004+02:002011-06-02T11:03:14.487+03:00<p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S47LV31e1NI/AAAAAAAAFrQ/igpfdKWdMto/s1600-h/IMG_6144+1%28Large%29.jpg"><img style="float: right; margin: 0pt 0pt 10px 10px; cursor: pointer; width: 400px; height: 267px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S47LV31e1NI/AAAAAAAAFrQ/igpfdKWdMto/s400/IMG_6144+1%28Large%29.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5444512576163468498" border="0" /></a>искам да рестартирам </p><p>да започна отначало <strong>почти</strong> с всичко</p><p>да имам отново толкова много неща за казване че да не спя цяла нощ</p><p>да си намеря хоби</p><p>да не вися на врата на хората които обичам</p><p>да науча най после нещо полезно</p><p>да се престраша и да си боядисам косата</p><p>да посадя дърво</p><p>да направя цяла торта</p><p>да се люлея на някоя скърцаща люлка в 5 сутринта</p><p>и най после да си взема захарен памук</p><p></p><p>НО</p><p>без предварителен план</p><p>импулсивно</p><p>засега успях импулсивно да се откажа временно от всякаки знаци</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-8437779154572359866?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-92056555845561260512010-02-14T16:12:00.004+02:002011-06-02T11:03:31.459+03:00<p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S3gFJjG1FhI/AAAAAAAAFmw/wvU1z6d52zc/s1600-h/IMG_5235+1%28Large%29.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S3gFJjG1FhI/AAAAAAAAFmw/wvU1z6d52zc/s400/IMG_5235+1%28Large%29.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5438102211650721298" border="0" /></a>Дзърррррррр</p><p>"Кой глупак ще навие будилника за 5 сутринта... в неделя?!" Точно тази мрънкаща мисъл мина през главата на Дара. Секунда по-късно подозренията й се потвърдиха - Пан я буташе.<br /></p><p>"Ставай, ставай, ставай! Стига спа!"</p><p>Дразнещо! Вбесяващо!</p><p>"Пан... спи ми се!"</p><p>"Стига ти толкова, ще си проспиш хубавия ден!"</p><p>"Уф... то това... най-хубавото... неделята..."</p><p>След светкавичния провал на будилника, след това побутването, подръпването, пощипването и накрая - тежката артилерия, целувките, Пан нямаше избор. Трябваше да прибегне до най-подлото и отвратително оръжие. Не го искаше. Но се налагаше. Набързо стана, облече се и... го направи - дръпна юргана. За секунди го сгъна, изкара го от стаята, върна се и отвори прозореца. Дара подскочи като опарена. Седна на леглото и го погледна с най-свирепото изражение, което й се отдаваше.</p><p>"Да знаеш... о, само да знаеш... никога... да ти простя!"</p><p>"Ще ми простиш като видиш какво съм ти приготвил."</p><p>"Подарък? За мен? Защо днес? Оу, ти да не би... романтичните филми... св. Валентин..."</p><p>"Ще има ли днес цяло изречение?"</p><p>"Абе, мило, нямаше нужда!" Дара не спираше да се смее, докато се клатеше върху леглото - хем за да се стопли, хем да го подразни със скърцащия звук на пружините (все пак, това беше най-малкото, което заслужаваше след подлия номер с юргана).</p><p>"Значи отказваш подаръка?"</p><p>"Ами... то аз и да ставах отказвах... пък ето ме на... в 5:20."</p><p>Пан се ухили с победоносната мисъл "Личи си кой е мъжът в това импровизирано семейство!" Бръкна в малкото джобче на синята си пижама и извади подаръка.</p><p>"Какви са тези хартийки... ау, виждам нещо синьо... това БДЖ ли е?"</p><p>Пан кимна все така ухилен.</p><p>"Да не ме изпращаш по-рано към София? Да ти имам и подаръка!"</p><p>"Оф, ужасно е трудно да се говори с теб рано сутрин! Заминаваме на екскурзия."</p><p>Дара веднага скочи. Беше абсурдно и нереално да направи нещо такова. Не и преди пролетта. Не и преди да си е купил кола. Не и преди... да е говорил с нея. Толкова се зарадва, че веднага осъзна - ето сега, всеки момент ще й каже "Бъзингааа" (като фразата за "майтап бе" на <a href="http://www.imdb.com/title/tt0898266/">любимия им комедиен герой</a>). Той обаче мълчеше. Събра смелост, доближи се до него и взе подаръка. Два билета на половин цена, благодарение на чудесното студентско намаление, за пътнически влак до Асеновград, с прекачване в Пловдив. </p><p>"Но това е... твърде хубаво... как ти хрумна?"</p><p>"Дара, всеки ден, в който сме заедно (не дай си Боже да е празник), започваш да мрънкаш как не правим нищо интересно, как ще ме смениш, ако не се променя, колко е скучен и животът ти и т.н. (съжалявам, ама не ти слушам всички глупости). Та просто реших да си дам почивка като избера по-малкото зло - БДЖ."</p><p>"Уау!"</p><p>"Оф, сега да не се разсърди..."</p><p>"Не, очаровах се от силата на собственото си мрънкане!"</p><p>Дара го целуна, после му си ухили победоносно.</p><p>Пан осъзна, че е допуснал непоправима грешка. Вече нямаше да има почивка за него. </p><p>("нищо де, мило, обещавам поне днес да не мрънкам повече")</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-9205655584556126051?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-64235167084108354302010-01-17T16:44:00.005+02:002011-06-02T11:04:11.041+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S1Mi3YV2yXI/AAAAAAAAFgE/ZNBaE-E_jYQ/s1600-h/IMG_5834+1%28Large%29.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 267px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S1Mi3YV2yXI/AAAAAAAAFgE/ZNBaE-E_jYQ/s400/IMG_5834+1%28Large%29.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5427720310733850994" border="0" /></a>Уютен<br /><br />като стара крайбрежна алея<br /><br />на стар морски град.<br /><br />Топъл<br /><br />като чаша червено вино<br /><br />в мразовит зимен ден.<br /><br />Нежен<br /><br />като импулсивна любовна бележка<br /><br />в нов евтин тефтер.<br /><br />Очакващ<br /><br />като малък стреснат ученик<br /><br />следващата голяма ваканция.<br /><br />Усмихнат<br /><br />като влюбено момиче,<br /><br />целунато от нейното момче.<br /><br />Преминаващ<br /><br />като голям стар кораб,<br /><br />лазещ към близкото пристанище.<br /><br />Януари<br /><br />скоро<br /><br />ще<br /><br />стане<br /><br />Февруари.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6423516708410835430?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-92230042188215147792010-01-11T12:25:00.005+02:002011-06-02T11:04:39.169+03:00Започна се от издирването на есето "Оправдание на поезията" на Филип Сидни от 1581, открито единствено и само на английски в някакъв харвардски сборник от началото на 20-и век. <p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S0r9XhsJ4rI/AAAAAAAAFdU/5YjP53B6mhg/s1600-h/IMG_5639+1%28Large%29.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 400px; height: 267px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/S0r9XhsJ4rI/AAAAAAAAFdU/5YjP53B6mhg/s400/IMG_5639+1%28Large%29.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5425427281743569586" border="0" /></a></p><p>Првеждаха се първите 2 абзаца с помощта на речник за почти всяка архаична дума. </p><p>Откри се следващият текст. На български. "Върху естетическото възпитание на човека в поредица писма", Шилер. След първия абзац ми се доспа.</p><p>За да запазя будно присъствие на духа, щракнах на facebook. Една от публикуваните приятелски снимки ми се стори странно "психо". Това ми напомни, че вчера в книжарницата в старозагорския мол видях DVD с <a href="http://www.imdb.com/title/tt0054215/">Psycho</a> на Хичкок. Срамота, че не съм го гледала. И така се озовах в zamunda, от където го дръпнах. Междувременно, хвърлих око и на <a href="http://www.imdb.com/title/tt0066601/">Zabriskie Point</a> на Антониони (ха, тъкмо се дръпна и той). </p><p>Обратно към facebook. Изненадващо се сетих, без да се наложи някой да ми напомня, че бях обещала да пратя нещо на приятел. Разрових се из D-to и случайно щракнах на лятната папка със снимки, една от които ми се стори изключително подходяща за днешния ден... та се отплеснах да я качвам в <a href="http://plami-plamster.blogspot.com/2010/01/blog-post_11.html">плами-пламстър</a>. </p><p>В крайна сметка - изпълних си обещанието, осигурих си филмите за идващата седмица и актуализирах плами-пламстър. Доста работа за един ден. А задължителните философски текстове... уф, все ме навяват на мисълта колко е кратък животът... Кой знае, може пък да се отплесна и да стигна и до тях.</p><p>Край на доклада.</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-9223004218821514779?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-6266509674449527502009-12-25T13:35:00.004+02:002011-06-02T11:05:08.952+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SzSkEntsyeI/AAAAAAAAFcc/xcvBA1Ou4Q0/s1600-h/IMG_2080+1%28Large%29.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SzSkEntsyeI/AAAAAAAAFcc/xcvBA1Ou4Q0/s400/IMG_2080+1%28Large%29.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5419136650920643042" border="0" /></a>Не е логично.<br /><br />Не е практично.<br /><br />Не е доказано.<br /><br />Не е прието.<br /><br />Но те вярват.<br /><br /><br />(Статистически погледнато, от 21 човека 8 анонимно са си признали, че вярват в Дядо Коледа, на 6 им се иска да повярват, но сухите факти ги спират, 3-ма хвалят вярващите, но дискретно не споменават дали са едни от тях, 2-ма се залъгват, че са пораснали и сочат с пръст "глупавите дребосъци", а още 2-ма напомнят, че това е просто един Кока-Кола-образ.)<br /><br />Обаче да, мили деца, и големите вярват в чудеса.<br /><br />Затова се спират да отговорят на една смешна анкета.<br /><br />"Кой вярва в Дядо Коледа?"<br /><br />И не, че точно вярват в белобрад старец с милиони подаръци и летящи елени.<br /><br />Просто вярват във вашите усмивки.<br /><br />И създават една коледна приказка.<br /><br />Защото, мили деца, само големите могат да повярват,<br /><br />че от тях зависят чудесата.<br /><br />Затова обикалят магазините в последния момент.<br /><br />Мръщят се, че нямат достатъчно пари.<br /><br />Сърдят се, че им отказват онова 13-о число (не ги питайте, само ще се смръщят още повече).<br /><br />Но вие не се плашете и не ги обвинявайте, ако разстроят вашите празници с техния перфекционизъм.<br /><br />Напомнете им, мили деца, че на Коледа не искате нов телефон, фотоапарат или лаптоп.<br /><br />Покажете им, че сте пораснали достатъчно.<br /><br />И усещате богатството, което крие ароматното мляко с какао (с малко повече захар).<br /><br />Обаче си повторете, че все още сте си деца.<br /><br />Които се стараят да бъдат добрички.<br /><br />За да не ги подмине Дядо Коледа с целогодишните си чудеса.<br /><br />А аз уверено ви казвам, че и вашите родители,<br /><br />колкото и да са сериозни,<br /><br />тайничко съчиняват в главите си<br /><br />писма до Северния полюс.<br /><br />Да, мили деца, и големите вярват в чудеса.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-626650967444952750?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-8968728498307313812009-12-15T17:24:00.004+02:002011-06-02T11:05:39.435+03:00<div align="center"><a href="http://www.polyvore.com/christmas/set?.embedder=222924&amp;.mid=embed&amp;id=14304795"><img alt="christmas" src="http://www.polyvore.com/cgi/img-set/BQcDAAAAAwoDanBnAAAABC5vdXQKFkdLWlRGSTNwM2hHVzdCR3RvaFVuekEAAAACaWQKAWUAAAAEc2l6ZQ.jpg" title="christmas" border="0" width="400" height="400" /></a><br /><small><a href="http://www.polyvore.com/christmas/set?.embedder=222924&amp;.mid=embed&amp;id=14304795">christmas</a> by <a href="http://www.polyvore.com/cgi/profile?.embedder=222924&amp;.mid=embed&amp;id=222924">plamster</a> </small></div><div align="center"><small></small></div><div align="center"><small></small></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">който пътувал точно на 24-и декември. Казват, че колегите му обичали да го изпращат от началната гара с:</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Ей, тенекия, не те ли е яд, че отново няма с кой да празнуваш? А? Кажи де, кажи? Гадно е да обикаляш нагоре-надолу, да закъсваш из снега, и то точно на Коледа! (ха-ха-пуф-паф)</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">Той гордо си замълчавал, но тайничко се надявал все на някой 24-и декември да си остане вкъщи със своята любима (г-ца Композиция, може би Сименс?). </span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">Пуф-паф. Още една година. Потеглил точно по график, придружен от снега, който тъкмо започнал да вали на едри парцали. На първия завой погледнал срамежливо към себе си. Като че ли днес за първи път бил поне мъничко красив. Дали не се заблуждавал? Но сякаш... Ето прозорчетата били едни такива... заснежени отстрани и замъглени отвътре. На някои от тях децата започнали да рисуват и пишат. Имало звезди, свещички, дядо Коледа, че и шейната му, разни имена, даже цели послания ("Мила чака подаръци", "Дядо Коледа, проследи влака!"). На всичкото отгоре в търбуха му къркорели разни весели разговори между майки:</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Стискай ми палци утре да не си изгоря коледното пиле (иначе сладките ги докарах идеални, още вчера)!</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">Татковците им пригласяли:</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Иска да му подаряваме ново колело, а пищи от страх като се опитам да го науча да кара старото от брат му!</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">А децата не спирали да си шушукат:</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Абе уж не би трябвало да се обърка, ама знам ли... Дядо Коледа има да мисли за толкова други... може да не е чул, че отиваме при баба и дядо!</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">Снегът продължавал да вали на все по-едри парцали, покривал елхите и борчетата в планината, която влакът прекосявал, дори успял да сложи голям красив бял калпак на Коледния Влак. Нямало никакво съмнение - старата тенекия се била превърнала в най-разкошната композиция на този 24-и декември. </span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">Появила се първата гара. Изведнъж около него се струпали десетки ухилени до уши хора. Баби тичали, метнали на рамо бастуните, дядовците ги догонвали, суетно намествайки бомбетата си, цели семейства притичвали да не пропуснат гостите си. А в момента, в който Коледният Влак отварял вратите си, започвала истинската еуфория:</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Да видите каква елха взехме тази година!</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Хайде бе, цял ден ви чакаме!</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Бързо, бързо, че имаме толкова неща да подготвяме!</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Разбира се, че дядо Коледа знае къде сте!</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Тези торби с подаръци за нас ли са?</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Закопчейте се да не изстинете!</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">И т.н. </span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">На последната гара Коледният Влак останал сам. Точно на Бъдни вечер. Снегът продължавал да вали на големи парцали, тук-там се забелязвали жълтите светлини на града. Като цяло, вечерта била красива и спокойна. Но за Коледния Влак тя била единствено самотна. </span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">"Е, стара тенекийо, май след толкова години вече знаеш какво да си поискаш от дядо Коледа. Жалко, че вече не си младок да вярваш в него..."</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">Пуф-паф. Изненадващо, за първи път Коледният Влак бил прибран в големия хотел на композициите, гости на гарата. Посрещнала го г-ца Сименс.</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- О, боже, сигурно сте измръзнал!</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- А, не... (изчервил се срамежливо Коледният Влак)</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">- Да ви предложа една пура? (усмихнала се кокетно тя)</span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;"></span></div><div align="left"><span style="font-size:100%;">А Коледният Влак си помислил "да му се не види... имало дядо Коледа!"</span></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-896872849830731381?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-54171056123720617332009-11-28T21:03:00.003+02:002011-06-02T11:05:51.942+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SxF1CROwXNI/AAAAAAAAFWk/0acUaO4BZbY/s1600/IMG_5263+1%28Large%29.jpg"><img style="float: right; margin: 0pt 0pt 10px 10px; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SxF1CROwXNI/AAAAAAAAFWk/0acUaO4BZbY/s400/IMG_5263+1%28Large%29.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5409233309294157010" border="0" /></a>Единият казал "Щрак"<p>Другият казал "Дзак"</p><p>И всички задружно светнали и почнали да се шпионират</p><p>Само едно малко мансардно кръгообразно джамче отказало</p><p>Останало на тъмно и зачело срещу луната</p><p>Отцепило се от колектива и останало самичко</p><p>Измислили му прякори</p><p>Хвърляли му камъчета</p><p>Метнали дори едно развалено яйце</p><p>То въздъхнало и казало</p><p>"Добре де, ето ви щрак и дзак"</p><p>И станало като всички останали</p><p>Милион милион прозореца</p><p>И нито едно джамче-бунтарче.</p><p></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-5417105612372061733?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-66556130011041832912009-11-01T20:22:00.006+02:002011-06-02T11:06:27.770+03:00казват, че било от зодията ми<p>не знам<img style="float: right; margin: 0pt 0pt 10px 10px; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Su3V5fvHvVI/AAAAAAAAFQc/dtkS6gHQssk/s400/IMG_5135+1%28Large%29.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5399206712035491154" border="0" /></p><p>обаче съм убедена, че не мога да НЕ вървя напред</p><p>далеч от вчера</p><p>днес реших, че искам да прекарам един месец</p><p>в планината</p><p>или край морето</p><p>с минимум човеци наоколо</p><p>никаква телевизия</p><p>и абсолютно никакъв интернет</p><p>чудя се дали още на 2-я ден няма да тръгна нанякъде</p><p>а може би ще извървя един от най-дългите си пътища и ще се науча да съм спокойна?</p><p>(да видим какво ще ми хрумне до лятото -&gt; междувременно, <a href="http://www.imdb.com/title/tt1176740/">away we go</a> си заслужава да се гледа)</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6655613001104183291?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-24532435056220581602009-10-14T14:43:00.008+03:002011-06-02T11:06:48.359+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/StW6bJiUzOI/AAAAAAAAFM4/FES7rOkn-Dc/s1600-h/IMG_5085+1%28Large%29.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/StW6bJiUzOI/AAAAAAAAFM4/FES7rOkn-Dc/s400/IMG_5085+1%28Large%29.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5392421104425159906" border="0" /></a>Заради едноименния филм с Парцалев, който си припомних днес. Страшен филм, между другото. Като по поръчка, днес грее едно голямо слънце, за разлика от вчерашните мрачни облаци. Студено е, но много светло. И макар мониторът ми да е почти на 60 % заслепен и издайнически да се забелязват всички прашинки в стаята (човешко е да има прах...), се радвам на слънцето.<br /><br />В неделя си мечтаех за студ и дъжд. А вчера се радвах като малко дете, докато слушах как "нещото" тракаше по прозореца, даже и заспах в 5... ей така, по никое време. Не защото бях безумно уморена, а защото се наслаждавах на дъжда :) Няколко часа по-късно вече си пожелавах слънцето.<br /><br />Няма по-голям подарък от това да изгубиш нещо или дори някой. Да се лишиш от него. Да страдаш по него, да мечтаеш, да го сънуваш, да го мислиш и премисляш. Да започнеш да го очакваш. И, разбира се, да го получиш. Не са важни лъскавите кутии и панделките, с които сигурно ще цъфне на вратата. Защото украсите бързо ще се разкъсат и захвърлят. И ще си остане пак само той.<br /><br />По своему несъвършен, понякога обидно забравящ, друг път адски досаден, но най-после отново твой. Прилягащ като ръкавица в 5-пръстовия ти подреден живот (аз, моето семейство, моите приятели, моята работа, моето усъвършенстване). Дали може сиромашкото лято да бъде вечно?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-2453243505622058160?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-61677973272853927642009-10-08T14:55:00.007+03:002011-06-02T11:07:14.499+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Ss3gwHD6SII/AAAAAAAAFKg/4Lm7NqwXY9E/s1600-h/IMG_5066+1%28Large%29.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Ss3gwHD6SII/AAAAAAAAFKg/4Lm7NqwXY9E/s400/IMG_5066+1%28Large%29.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5390211446166145154" border="0" /></a><a href="http://www.facebook.com/plamena.markova?ref=profile">Facebook</a> има навика да те пита, всеки път щом го отвориш, "Какво мислиш?" Аз пък имам навика да отварям <a href="http://www.facebook.com/plamena.markova?ref=profile">facebook</a> все по-често тези дни. Ако няма допусната грешка в уравнението, се получава повече мислене напоследък.<br /><br />През сравнително младия ми мозък преминават около 35894 идеи дневно. Днес опрделено доминира една. И така, чудя се, г-н Фейсбук...<br /><br />... защо е невъзможна равнопоставеност между половете? Имаме момченца, имаме момиченца и още от малки ги разделяме. Те може да са първи приятелчета, да споделят една вафла, да играят заедно на люлките... но не са равни. Защото дори и дребосъците започват да се съобразяват с ролите си. Ако остане едно картофче, момчето го излапва, тъй като мама казва, че мъжете хапват повече. Ако момичето поиска малкото зелено камионче, й го вземат под предлог, че една дама играе само с кукли. Поиграят ли повече от две седмици, възторжените родители започват да се шегуват и да ги питат дали ще се оженят някой ден. А при очевадния отговор "никога няма да се оженя/омъжа!!!" следва, разбира се, смях. И глас зад кадър - "няма да избягаш от ролята си".<br /><br />20 години по-късно. Имаме мъже, имаме и жени. Приятелството между тях все така е поставено под въпрос. Редом с вафлите, пържените картофки и играчките, се вмъкват и чувства, появили се ненамясто, инцидентни съвместни нощи и, най-лошото от всичко, зависимост. Нека припомним - <span style="font-weight: bold;">Ролята</span> повелява "един мъж + една жена = вечна любов <span style="font-weight: bold;">И</span> зависимост само един от друг". Постепенно, след натрупването на сериозен процент крайно изнервени от 24-часовата си компания двойки, се е стигнало да компримисен вариант - приятелите. Обаче <span style="font-weight: bold;">Ролята</span> е досадна палавница и поставя ограничение -&gt; за момченцата - мъжки приятели, а за момиченцата - женски приятели.<br /><br />Но разбира се, светът е пълен с бунтари. Мъже си намират приятелки, жени откриват приятели и всичко е ок, докато на хоризонта не се появи някой от 3-те забранени плода - чувства, инцидентна съвместна нощ или зависимост. Последното е най-големият грях за не-самите мъже и жени. Защото изглежда твърде рисковано да се пристрастиш към компанията на някой друг, 100%-ов предвестник за другите два забранени плода в очите на влюбената половинка.<br /><br />Умните или препатилите бунтари знаят колко сме далеч от равнопоставеността и всекидневно се пазят от другия пол. Нагрубяват го или просто го игнорират, ограничавайки се до "своето слънце". Но понякога преструвките ни идват в повече и забрвяме, че "милото" май ни обичаше, докато му крещим "Пробвай да ми дадеш пилешка супа, пък гледай как хвърчи към теб!" Дали знае, че се борим с ролята си на мило момиченце, или все още наивно вярва, че това е ПМС?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6167797327285392764?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-84778416824013763772009-10-06T20:11:00.003+03:002011-06-02T11:07:32.696+03:00От малка се радвам на лексикони, тестове и всичко де що чака отговор, затова с удоволствие приемам "предизвикателството" на <a href="http://fokusbokus.blogspot.com/2009/10/blog-post_06.html">Aquawoman</a>. Доколкото разбрах има само 2 правила - истината, цялата истина и само истината + единствено "да" или "не".<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sst_PYyDJmI/AAAAAAAAFIU/cUQoSqBUGfA/s1600-h/yesorno.gif"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sst_PYyDJmI/AAAAAAAAFIU/cUQoSqBUGfA/s400/yesorno.gif" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5389541281406068322" border="0" /></a><br />Били ли сте арестувани?<br />Не<br /><br />Целували ли сте някой, който не сте харесвали?<br />Не<br /><br />Спали ли сте до 5 следобед?<br />Да<br /><br />Изключвали ли са ви от училище?<br />Не<br /><br />Изпитвали ли сте любов от пръв поглед?<br />Не<br /><br />Съсипвали ли сте си колата в катастрофа?<br />Не<br /><br />Уволнявали ли са ви от работа?<br />Да<br /><br />Уволнявали ли сте някого?<br />Не<br /><br />Пели ли сте на караоке?<br />Да<br /><br />Насочвали ли сте оръжие към някого?<br />Не<br /><br />Целували ли сте се под дъжда?<br />Не<br /><br />Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)?<br />Не<br /><br />Виждали ли сте някой да умира?<br />Не<br /><br />Играли ли сте на бутилка?<br />Да<br /><br />Пушили ли сте пура?<br />Не<br /><br />Седяли ли сте на покрив?<br />Не<br /><br />Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава?<br />Не<br /><br />Бутали ли са ви в басейн напълно облечен?<br />Не<br /><br />Чупили ли сте си кост?<br />Не<br /><br />Бягали ли сте от училище?<br />О, да :))<br /><br />Яли ли сте насекоми?<br />Да<br /><br />Ходили ли сте насън?<br />Не<br /><br />Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина?<br />Да<br /><br />Карали ли сте мотоциклет?<br />Не<br /><br />Късали ли сте с някого?<br />Да<br /><br />Лъгали ли сте, за да избегнете глоба?<br />Да<br /><br />Летели ли сте с хеликоптер?<br />Не<br /><br />Бръснали ли сте си главата до голо?<br />Не<br /><br />Скачали ли сте от покрив?<br />О, не...<br /><br />Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи?<br />Да<br /><br />Яли ли сте змия?<br />Не<br /><br />Участвали ли сте в протест/демонстрация?<br />Не<br /><br />Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк?<br />Не<br /><br />Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого?<br />Да<br /><br />Участвали ли сте в банда?<br />Не<br /><br />Показвали ли са ви по телевизията?<br />Да<br /><br />Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие?<br />Да<br /><br />Плували ли сте голи?<br />Не<br /><br />Правили ли сте шевове на нечия рана?<br />Да<br /><br />Карали ли сте сърф?<br />Не<br /><br />Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер?<br />Да<br /><br />Пили ли сте направо от бутилка с алкохол?<br />Да<br /><br />Били ли сте оперирани?<br />Не<br /><br />Тичали ли сте голи на обществено място?<br />Не<br /><br />Карали ли са ви с линейка в болница?<br />Не<br /><br />Губили ли сте съзнание, без да пиете?<br />Не<br /><br />Пикали ли сте в храстите?<br />Да<br /><br />Бягали ли сте от полиция?<br />Не<br /><br />Дарявали ли сте кръв?<br />Не<br /><br />Хващали ли сте телена ограда под напрежение?<br />Не<br /><br />Яли ли сте крокодилско месо?<br />Не<br /><br />Убивали ли сте животно, когато не сте на лов?<br />Да<br /><br />Попикавали ли сте се на обществено място?<br />Не<br /><br />Промъквали ли сте се в кино, без да плащате?<br />Не<br /><br />Рисували ли сте графити?<br />Не<br /><br />Обичате ли още някой, който не е редно да обичате?<br />Не<br /><br />Слагали ли са ви белезници?<br />Не<br /><br />Вярвате ли в любовта?<br />Да<br /><br />Били ли сте се?<br />Да<br /><br />Крали ли сте нещо?<br />Не<br /><br />Яли ли сте охлюви?<br />Да<br /><br />Давали ли сте пари на бездомни/просяци?<br />Да<br /><br />Помагали ли сте на някой да изкара изпит?<br />Да<br /><br />Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка?<br />Не<br /><br />Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете?<br />Не<br /><br />Нападало ли ви е куче?<br />Не<br /><br />Били ли сте съдени?<br />Не<br /><br />Няма да го препращам на никой, но ще ми е много интересно да видя отговорите на всеки, който се реши ;)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-8477841682401376377?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-51794149961212368742009-09-28T23:07:00.003+03:002011-06-02T11:07:53.500+03:00Той кимна глупаво ухилен.<br /><br />Тя му подаде ръка.<br /><br />Той уверено я стисна.<br /><br />Тя направи крачка към него.<br /><br />Той също.<br /><br />Тя наведе глава към неговата.<br /><br />Той също.<br /><br />Тя го целуна.<br /><br />Той също.<br /><br />Когато тя каза "Ти не играеш."<br /><br />Той се учуди.<br /><br />"Ти само ме следваш", каза тя.<br /><br />Той продължаваше да мълчи.<br /><br />"Изненадай ме", каза тя.<br /><br />Той се усмихна и си тръгна.<br /><br />Тя каза "да поиграем".<br /><br />А той се оказа истински играч.<br /><br />(една история с мъничка поука - игрите с истински хора рядко завършват весело за всички)<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SsEfdOEDYLI/AAAAAAAAFG0/JlgdaYg-6pk/s1600-h/IMG_4972+%28Large%29.JPG"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SsEfdOEDYLI/AAAAAAAAFG0/JlgdaYg-6pk/s400/IMG_4972+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5386621216163586226" border="0" /></a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-5179414996121236874?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-81151193022453923862009-09-17T15:11:00.003+03:002011-06-02T11:08:12.542+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SrIqftn-KpI/AAAAAAAAFDU/lrgxiKWqK7Y/s1600-h/Truth.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 245px; height: 320px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SrIqftn-KpI/AAAAAAAAFDU/lrgxiKWqK7Y/s320/Truth.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5382411228972722834" border="0" /></a>Осъзнавам, че за пореден път НТВ търси грозната сензация.<br /><br />Осъзнавам, че в цял свят телевизиите разчитат на грозните сензации.<br /><br />Осъзнавам, че парите изместват всички ценности в съзнанието на някои хора.<br /><br />Осъзнавам, че е интересно, забавно и отморяващо да гледаш сеира на непознати.<br /><br />Но<br /><br />Що за човек трябва да си, за да участваш в нещо подобно?<br /><br />Що за жена би казала пред мъжа, сина си и n на брой аудитория колко редовно прави секс с любовника си (да приемем за момент, че не е нагласено)?<br /><br />И за финал - що за същество би наранило хората, които обича, за да вземе 6 или 7 хиляди?<br /><br />В 8 вечерта, НТВ забавлява зрителите си с нова форма на проституция. Предаването е забранено за лица под 12 г.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-8115119302245392386?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-49146582844552972962009-09-07T23:34:00.005+03:002011-06-02T11:08:41.401+03:00<span style=";font-family:arial;font-size:130%;" ><strong>...</strong></span><br /><strong></strong><span style="font-family:arial;"><br />А. Б. не е специален по абсолютно никакъв начин. </span><br /><span style="font-family:arial;"><br />Детската му мечта беше да бъде полицай, за да има пистолет. На двайсет се влюби от пръв поглед, поне от това, което успя да види през димната завеса на малката квартална кръчма. Целуна я за първи път опиянен, но не от любов. След една седмица се разделиха, защото искаха повече пространство. А. Б. порасна още малко. Намери си работа, напусна тристайния апартамент на родителите си и стана самостоятелен. Първото, което влезе в новия му дом под наем, беше телевизор, с дистанционно! Постепенно нощните запои с приятели се превърнаха в изморително забавление, после в задължение и в крайна сметка се ограничиха до един път в годината (ако е високосна, можеше да си позволи и два пъти). Имаше няколко приятелки, но все очакваше да се появи нещо по-добро. Като русокосата красавица в коридора. Тя обаче не идваше и единственото, което оставаше неизменно до него, беше телевизорът, и то с дистанционно! И ако за човек можем да съдим по неговите приятели, то А. Б. беше един цветен симпатяга. Но мил само, ако спазваш дистанция.<br /><br />Ако А. Б. се осмели да отбележи празниците на някой от календарите си, ще сложи само две отметки. На 12 май и на 5 август. Първият е рожденият му ден, въпреки че вече не е на мода да се празнува. Трийсет и няколко годишната му съседка веднъж му обясни колко я натъжава този ден, защото се чувствала безсилна да спре времето. В същата година чу още трима негови приятели да подхвърлят подобно възражение. Обаче А. Б. запази желанието си за малко парче торта и бутилка бира.<br /><br />По-специален беше 5 август. Тогава, преди нищо и никакви си тринайсет години, прочете една книга. Беше дълбоко впечатлен и сякаш нещо в него се промени, определено към по-добро. Години след това, отново на 5 август, я препрочете, но магията беше изчезнала. Сякаш книгата беше съвършено различна. Никак не го докосна. И това беше най-удивителният момент в краткия му живот. Защото стотина страници с твърди корици му показаха, че всичко умира рано или късно след появата си. От тогава А. Б. празнува 5 август като прочита нова книга и търси раждането на себе си.<br /><br />За А. Б. поетът е неразбираем. Това е онзи сериозен човек, който го гледа с презрение и му цитира автори, за които не е чувал. Затова не му се възхищава, не изпитва необходимост да общува с думите му и, честно казано, го намира за скучен. Обаче пред автора на магията от 5 август би паднал на колене. Всъщност казва, че би му стиснал ръката, защото времето на хората с дистанционни управления изисква премерени реакция. Но в действителност би паднал на колене. За него това не е поет, а талантлив приятел. Единственият, който е успял в точния момент да намери най-съвършените думи, с които да достигне до него, да го прегърне, да поговорят и да се разделят с надеждата за нова среща.<br /><br />Години наред търси талантливия приятел, но срещаше само негови пародирани далечни познати. Те му говореха, но дори не го поглеждаха в очите. Какво чувстваше той нямаше значение, защото те бяха ужасно заети да говорят с всички. Магията, разбира се, изобщо не се появи, но А. Б. беше запленен от тях. Бяха като жените с перфектни прически, изряден маникюр, умопомрачително тяло и т.н. (всичко, за което книгите-пародии пишат). Той се забавляваше с тях, докато се измори, после се ръкуваха и разделяха. Много дистанцирано. Тези фалшиви приятели му правеха компания в дискотеките, когато беше по-малък, придружаваха го в автобусите, като се обаждаха с циничния си език от радиото до шофьора. Преследваха го в книжарниците, ресторантите, баровете, попаднаха дори и в собствения му телевизор. Как е възможно да не се пристрасти към тях?<br /><br />А. Б. стана „чалгоман, еротоман, риалитиман”, както сам се изразява. Маниак на всичко, с което търговците го облъчват денонощно. Нищо чудно, че не може да спи вечер, защото главата му бучи недоволно. Понякога А. Б. е убеден, че повече никога няма да прочете книга като Онази, защото е твърде омърсен. И нищо не би могло да го почисти, макар спретнатата домакиня да се кълне, че нейният незаменим помощник маха най-упоритите петна. Петната след всички тези години на пародии бяха по-упорити дори от кетчуп, червило и мастило, взети заедно.<br /><br />А. Б. не би си мръднал пръста да промени света. Защото той има своите десет календара, които да следва. Чества 5 август, но следва стриктно правилата. Не целува и не прегръща. Само се усмихва и ръкостиска. Много цивилизовано и дистанцирано. Да, той е нещастен, но нали има своите пуканки. Ще им добави още малко масло и сол и кой знае – може пък да се появи изчезналата магия.<br /><br />Кой е Човекът-календар?<br /><br />Всъщност това може да е и В. Г. Разлика няма. Просто едни безлични инициали. Десетки различни комбинации с общ живот. Малко усмивки, телевизор с дистанционно и много празни листчета.<br /><br /><br /><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5378831299067428802" style="margin: 0px auto 10px; display: block; width: 206px; height: 320px; text-align: center;" alt="" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SqVykXeqv8I/AAAAAAAAE74/60x9LRzxppM/s320/The+Lonely+man+.jpg" border="0" /></span><br />Край.<br /><br />(05 март 2009)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-4914658284455297296?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-11294153137168805852009-09-07T23:18:00.005+03:002011-06-02T11:09:13.440+03:00<span style="font-size:130%;"><span style="font-weight: bold;font-family:arial;" >...</span></span> <br /> <br /><meta content="text/html; charset=utf-8" equiv="Content-Type"><meta content="Word.Document" name="ProgId"><meta content="Microsoft Word 11" name="Generator"><meta content="Microsoft Word 11" name="Originator"><link href="file:///C:%5CDOCUME%7E1%5CPlami%5CLOCALS%7E1%5CTemp%5Cmsohtml1%5C01%5Cclip_filelist.xml" rel="File-List"><style> <!-- /* Style Definitions */ p.MsoNormal, li.MsoNormal, div.MsoNormal {mso-style-parent:""; margin:0cm; margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:12.0pt; font-family:"Times New Roman"; mso-fareast-font-family:"Times New Roman"; mso-ansi-language:SR-CYR; mso-fareast-language:SR-CYR;} @page Section1 {size:612.0pt 792.0pt; margin:70.85pt 70.85pt 70.85pt 70.85pt; mso-header-margin:35.4pt; mso-footer-margin:35.4pt; mso-paper-source:0;} div.Section1 {page:Section1;} --> </style> <br /><p class="MsoNormal" style="line-height: 150%;"><span style="line-height: 150%;">Деветте му календара си стоят с празни квадратчета. Понякога залепва някоя бележка върху хладилника, колкото да се сети да купи яйца. Опита се да организира живота си в един бележник, но му се стори твърде тежък, за да го разнася със себе си. Тъкмо се научи как да използва микровълновата си фурна и тя се развали. Сега очаква всеки момент тостерът да изгърми. Защото злото не идвало само, нали... <o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal" style="line-height: 150%;"><span style="line-height: 150%;"> <br /></span></p><p class="MsoNormal" style="line-height: 150%;"><span style="line-height: 150%;">А. Б. усети, че е тъжен в деня, в който вече нямаше кой да му приготви топлите пуканки с масло и сол. И му се стори адски глупаво той, мъж на почти 30 години, да плаче за пуканки. Виж за жени е допустимо. „Проблеми в работата” пак е едно добро извинение. Обаче на него му се плачеше, защото няма пуканки. Защото е сряда вечер, той седи пред телевизора, прави се, че слуша новините като всеки нормален мъж, а в малката му квартира не ухае вкусно... Два дена без микровълнова фурна и ароматът на пуканки успя да достигне силата на детския спомен за любимата картофена яхния на баба. Разумно погледнато, това си беше един глупав навик, който му липсваше. Но </span><span style="line-height: 150%;" lang="EN-US">A</span><span style="line-height: 150%;">. Б. не искаше да бъде разумен точно тази сряда. Изтича навън, запали колата си и след десет минути спря пред магазин за техника. Върна се с нова печка. <br /></span></p><p class="MsoNormal" style="line-height: 150%;"><span style="line-height: 150%;"> <br /></span></p><p class="MsoNormal" style="line-height: 150%;"><span style="line-height: 150%;">20:00. Кулминацията на деня. Седи пред телевизора с купа топли пуканки. И ако сега имаше жена до себе си, на която да вярва безрезервно, с която да умее да общува без притеснение, и ако тази жена го попита „сега по-добре ли си, мило”, той би отвърнал „не”. </span><span style="line-height: 150%;" lang="RU">Гледаше някакво </span><span style="line-height: 150%;">„риалити”, като ту се смееше искрено, ту започваше да го критикува ожесточено. Да, забавляваше се, както всяка вечер. И това не му носеше никакво удоволствие.</span></p><p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; font-family: arial; text-align: justify;" face="arial"> <br /></p><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SqVtx-fcEUI/AAAAAAAAE7w/Pw-TVkloh7c/s1600-h/146.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5378826035319804226" style="display: block; margin: 0px auto 10px; width: 320px; cursor: pointer; height: 213px; text-align: center;" alt="" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SqVtx-fcEUI/AAAAAAAAE7w/Pw-TVkloh7c/s320/146.jpg" border="0" /></a> <br /><span style="font-weight: bold;font-family:arial;" >Продължава...</span> <br /><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-1129415313716880585?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-17115643535190696232009-09-07T23:13:00.009+03:002011-06-02T11:09:26.674+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SqVp1S7uTdI/AAAAAAAAE7Y/W98Y75GqIoU/s1600-h/sad_man_rnd.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5378821694300245458" style="FLOAT: left; MARGIN: 0pt 10px 10px 0pt; WIDTH: 320px; CURSOR: pointer; HEIGHT: 213px" alt="" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SqVp1S7uTdI/AAAAAAAAE7Y/W98Y75GqIoU/s320/sad_man_rnd.jpg" border="0" /></a><br />Това е А. Б. В началото на всяка година той събира поне десет календара, подарени му от познати. Малките мушва някъде в портфейла си, а по-големите – закача на стените. Така не му се налага и да мисли за картини. Всяка година има поне девет нови изображения върху белите си стени. Планински потоци, усмихнати момичета по бански, малки пухкави котенца и очарователното „Честита n-та година!”. Радост за очите му...<br /><br />А. Б. рядко се събужда с мисълта, че го очаква прекрасен ден. Всъщност той дори не знае за кой ден слага вълненото сако над изгладената риза. Поглежда към оставения до леглото малък телефон. На цветния дисплей излиза датата. Забравя я след минута. По пътя си към кухнята забелязва русото момиче в коридора. Определно е красавица, затова и я закачи на най-добрия гвоздей – срещу входната врата. Тази сутрин обаче А. Б. не е доволен. Спира се пред нея, оглежда я добре, затваря очи, отваря ги пак, приближава се още по-близо, след това се отдалечава и най-после разбира. Календарът си стои на август. А, съдейки по вълненото сако, вече е ноември. Къса ненужните месеци и ги хвърля в най-близкото кошче.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SqVp8SNKmUI/AAAAAAAAE7g/TR-8CH047hQ/s1600-h/1384278538_8635382b5f.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5378821814364051778" style="FLOAT: right; MARGIN: 0pt 0pt 10px 10px; WIDTH: 320px; CURSOR: pointer; HEIGHT: 261px" alt="" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SqVp8SNKmUI/AAAAAAAAE7g/TR-8CH047hQ/s320/1384278538_8635382b5f.jpg" border="0" /></a>А. Б. е един изключително предвидлив човек. Малкото му бюро в хола, също като големия си батко в офиса, никога не остава без минимум сто шарени, самозалепващи се листчета. Химикалите винаги са поне три, защото човек никога не знае кога пълнителят ще откаже да пусне мастило. На върха на молива, разбира се, е поставена острилка. В левия край са подредени пет бележника с кожени корици, подарени отново от познати („за да си записваш срещите, братле”). Всичко около него съществува, за да го улеснява. Мисията на микровълновата му фурна е да подготви съвършените пуканки за НЕГОВАТА приятна вечер. Тостерът живее, за да изпече по перфектно балансиран начин НЕГОВИТЕ филийки. Мобилният му телефон евоюлира до дискретната вибрация, която не нарушава ритъма на живот, цветния дисплей, който не оставя нищо на въображението, камерата и достъпа до интернет, с които може винаги да е с любимите си хора... И всички тези листчета, тефтери, големи календари с квадратчета за всеки ден, химикали и моливи са дошли в неговия свят, за да го отърват от бремето на мислите. Вместо да се върти в леглото вечер, преповтаряйки какво в никакъв, абсолютно никакъв случай не бива да забрави утре, по-добре да драсне някой и друг ред. „Канцеларски материали – мислят за всичко”.<br /><br />На теория А. Б. живее чудесно. На практика той е тъжен.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SqVqEPSLt9I/AAAAAAAAE7o/BeimKffOvis/s1600-h/2586635481_f483e04e2b.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5378821951018743762" style="DISPLAY: block; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 320px; CURSOR: pointer; HEIGHT: 214px; TEXT-ALIGN: center" alt="" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SqVqEPSLt9I/AAAAAAAAE7o/BeimKffOvis/s320/2586635481_f483e04e2b.jpg" border="0" /></a><br /><span style="FONT-WEIGHT: bold">Продължава...</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-1711564353519069623?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-64529015302533792172009-08-25T14:10:00.006+03:002011-06-02T11:10:16.129+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SpPKARLcpYI/AAAAAAAAE1M/zxgjlpV2lu0/s1600-h/IMG_4077+%28Large%29.JPG"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SpPKARLcpYI/AAAAAAAAE1M/zxgjlpV2lu0/s400/IMG_4077+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5373860886343361922" border="0" /></a><span style="font-size:130%;"><span style="font-weight: bold;">...</span></span><br /><br />защото ще ми липсва зеленото на синьото ти море<br /><br />ще плача за белите облачета по безупречно синьото ти небе<br /><br />защото най-вкусният сладолед на света няма вече да се топи насред Морската градина от топлото ти време<br /><br />и няма да успея да хвана тен от силното ти слънце<br /><br />няма да имам извинение да облека твоя жълто-зелен бански под цивилните градски дрехи<br /><br />защото вече няма да има ранни закуски пред изгряващото слънце насред твоя пясък<br /><br />и жълтите ти джапанки ще излязат безнадеждно от мода<br /><br />а влюбените няма да играят вече в горещите ти морски вълни<br /><br />и всичко това ще ми липсва<br /><br />затова, Г-жо Лято, моля те не си отивай<br /><br />Защото<br /><br />Те<br /><br />Обичам<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-6452901530253379217?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-33070039401950915382009-08-08T18:30:00.006+03:002011-06-02T11:12:05.046+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sn3AYDjRfAI/AAAAAAAAErA/O2-yH8_wZp4/s1600-h/IMG_4244+%28Large%29.JPG"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sn3AYDjRfAI/AAAAAAAAErA/O2-yH8_wZp4/s400/IMG_4244+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5367657850398145538" border="0" /></a><br />Усмихнати и вече дипломирани (все още без диплома). Сега се очаква да стане по-интересно. Да открием какво искаме да правим, къде искаме да го правим и с кого. Дали наистина ще станем журналисти, или ще скочим в друга посока. Ей такива дребни неща се въртят тези дни из главата ми. Междувременно се надъхвам с книги като "Ключът" и филми като "Тайната", които все повече ме убеждават, че всичко е възможно. Така че какъв е смисълът да се стряскам от бъдещето. То може да бъде само перфектно, след като вече са пуснали Данон за пиене с вкус на диня... гениална хрумка!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-3307003940195091538?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-7135090511305137732009-07-20T13:02:00.009+03:002011-06-02T11:11:02.426+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SmRObSWtrUI/AAAAAAAAEkI/snRKfHdeDJg/s1600-h/playmate3.jpg"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SmRObSWtrUI/AAAAAAAAEkI/snRKfHdeDJg/s400/playmate3.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5360495687168273730" border="0" /></a><br /><span style="font-style: italic; font-weight: bold;">Подарък:</span> снимка-торта от "другарки за игра". Половината са по-малки от мен, държат на "стандарта" си на живот, обръщат внимание само на джентълмени с чувство за хумор и, забележете, нямат мечти, а ЦЕЛИ, които ЗАДЪЛЖИТЕЛНО постигат. Е, една от тях със сигурност успя снощи - стана плеймейтка, взе кола, ваучер на стойност 10 000 лв. за пластични корекции, разходка в чужбина и, разбира се, куп ангажименти.<br /><br />След 10 години всички другарки за игри се виждат "в семейство" с деца. Междувременно им се живее като Кари Брадшоу, участва им се в "риалити" и мечтаят да продължат да се снимат редовно за Playboy (месторабота - студиото на Playboy; униформа - само по дантелено зайче). Но както и да се подреди животът им, тези 12 момичета вече са изпълнили съкровената женска мечта - приели са титлата "идеал за мъжете... познати и непознати".<br /><br />Нека се позабавляваме. Да речем, че Playboy ни учи какво харесват мъжете. Следователно, ако съдим по горекачената другарска торта, другата половина от българското човечество мечтае за:<br /><br />-&gt; перфектната коса - тя е лишена от контрасти... или руса, почти бяла, или тъмно кестенява, почти гарваново-черна. Задължително е дълга, може да е начупена, може и пресовано права (за авантюристите с нестандартно мислене Playboy пуска и другарка с къса коса... уау);<br /><br />-&gt; перфектното дупе - то е предполагам малко и стегнато, но по-важното - то е на показ!<br /><br />-&gt; перфектният бюст - той е средно голям, стегнат и топкообразен... разбира се, че е естествен и... на показ :)<br /><br />-&gt; перфектните крака - дълги, прави, слаби, защо не обути в мрежести чорапи и качени на 13-сантиметрови тънки токчета?<br /><br />-&gt; перфектните устни - големи, "обвити в мистерията на гланца и червилото", но най-вече невинно нацупени или перверзно издути (онази муцунка тип "шимпанзе си проси целувка")...<br /><br />-&gt; и, разбира се, перфектният ум - малък и стегнат.<br /><br />Истината просто се набива на очи - мъжете ни са абсолютни перфекционисти :)<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SmROU13KXdI/AAAAAAAAEkA/bUf3hT8-_T0/s1600-h/a_11f62f.jpg"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 255px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SmROU13KXdI/AAAAAAAAEkA/bUf3hT8-_T0/s400/a_11f62f.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5360495576440528338" border="0" /></a>Няма да ви измъчвам - ето я новата дружка, Златка Димитрова от Бургас.<br /><br />(обаче ще цитирам едно кратко и изчерпателно, поне за мен, мнение, което открих в коментарите<a href="http://life.dir.bg/2009/07/20/news4790960.html"> тук</a> - <span style="font-style: italic;">"Според мен сексапилът не е във вулгарното евтино порно излъчване, а е една сложна комбинация от чар, красота, женственост, премерено кокетство, съчетани с интелигентност и чувство за достойнство."</span>)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-713509051130513773?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-9543439357183637192009-07-10T15:34:00.005+03:002011-06-02T11:11:23.244+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Slc-RBn1PoI/AAAAAAAAEco/PCkkHQ75KZA/s1600-h/IMG_3924+%28Large%29.JPG"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Slc-RBn1PoI/AAAAAAAAEco/PCkkHQ75KZA/s400/IMG_3924+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5356818743994695298" border="0" /></a><br />До преди половин час си говорех с колеги и заедно се наплашвахме за хипер мега ултра трудния изпит утре (както се казва, почти дойде). За щастие вече си казах "стига" с четенето и зубренето. Прегледах последно обновените блогове и се натъкнах на идеалната за момента времегубенка... морски поздрави на <a href="http://fokusbokus.blogspot.com/">Aquawoman</a>.<br /><br />Шест неща, които ме радват:<br /><br />1) чиния със изстудени свежи <span style="font-weight: bold;">краставици</span>, нарязани на ивички, наредени до току-що сварена царевица. Това са двата най-любими зеленчуци, без които светът би бил толкова несправедливо тъжно място за живеене. В чест на тази ми любов се заканвам до 3 години да си купя къща с градина (нали помните - заветните 25 години ;));<br /><br />2) (малко е странно, че първото, което ми дойде наум е хапването, сега колко други неща се задават...) <span style="font-weight: bold;">целувката</span> от Стънчо за "добре дошла". Това е един много мил и нежен момент - когато сме били разделени за няколко дни, той ме посреща, безгрижно ни е, весело ни е, нетърпеливи сме да се видим...<br /><br />3) <span style="font-weight: bold;">киното и театърът</span>. Много са различни, но май ги обичам по равно. Киното... ех, чакането на опашка за билет, влизането в големия и тъмен салон, огромният екран, силният звук... Въздействието от филма е толкова по-голямо, отколкото пускането на пиратския файл на компютъра. Колко е хубаво да усетиш истински, че си в действието - да се уловиш, че кимаш за "да" или "не" на въпроса на главния герой, да се смееш с него, да подскачаш ужасен, дори да поплачеш. От кога не съм била на кино... Театърът... За него няма да пиша. Който е бил на истински добра постановка, знае. Който не е - да ме пита за заглавия ;)<br /><br />4) <span style="font-weight: bold;">разходките</span> в Морската градина във Варна и Аязмото в Стара Загора. Не обичам да избирам, затова ги оставям и двете. Много хубави спомени (дървета, весели хора и сладолед... ето още 3 неща, които ме радват) и най-важното - усещане за тотално спокойствие;<br /><br />5) <span style="font-weight: bold;">екскурзиите</span>... няма начин, аз съм си пътешественик. Най-добре е да са планирани няколко дни по-рано с карта, да минават през поне едно непознато или добре забравено място, да са придружени с импровизиран пикник и кола с радио;<br /><br />6) <span style="font-weight: bold;">пазаруването</span>... дали трябваше да си признавам... но е факт, радвам се като послушно дете пред дядо Коледа (опа, Коледа ме радва адски много!), когато знам, че ми предстои харчене на пари, дори ми се случва да не мога да спя от нетърпение. И няма значение дали ще купувам компютър, мебели или ще се ровя из потайните места в града за евтини дрехи... тръпката е еднаква (почти). Да не говорим за удоволствието да се върнеш с изгодна покупка, от която си спестил пари за още една или две...<br /><br />Айде, четящи, включвайте се. Няма да изреждам имена. Всички си помислете за 6 неща, които ви радват. Ако не ги напишете някъде, поне ги включете в плана за почивните дни, които идват.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-954343935718363719?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-80249637705476192772009-07-07T14:03:00.006+03:002011-06-02T11:11:53.469+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SlM177_F-QI/AAAAAAAAEbw/9-tV7HBg95s/s1600-h/IMG_3655+%28Large%29.JPG"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SlM177_F-QI/AAAAAAAAEbw/9-tV7HBg95s/s400/IMG_3655+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5355683685704530178" border="0" /></a>Може да се каже, че вече ми е по-широко около врата. Дипломна работа е написана, проверена, одобрена и предадена, а на мен ми остана да се тревожа само за финалния хипер мега ултра обемен и объркващ изпит по история на Балканите в събота (11-ти).<br /><br />Да се върнем на дипломната работа. Някои казват, че тя е по-лесният начин да завършиш. Не знам. Все пак, зависи от специалността, университета, а и самия студент. След първата среща с научната ми ръководителка бях инструктирана да прочета книгата на Умберто Еко ("Как се пише дипломна работа") и няколко листчета с нещо подобно на официалните факултетни указания. Объркващо и стресиращо. Умберто Еко просто и ясно казваше, че са нужни <span style="font-weight: bold;">не по-малко от 6 месеца</span> и не повече от 3 години. Е, аз имах три (месеца, не години). С Еко си останах до тук, като се замисля.<br /><br />Първоначалната подготовка продължи два месеца и половина. В тях направих само 4 (за щастие) посещения на народната библиотека, едно на старозагорската и поне петнайсетина на варненската. Разгледах два музея (Археологическия и Музея за история на Варна) и два пъти си прекарвах следобеда в Държавния архив (пак във Варна), обикалях редовно книжарниците с разни малки цветни листчета със заглавия, следите ме отведоха дори и до Катедралата. Ядосах се на поне 6 библиотекарки и две служителки на най-възловото библиотечно място - ксерокса :)<br /><br />В крайна сметка използвах 37 книги, 5 сайта и 4 папки със стотици листи архивна инфо. Изчетох 103 броя на вестник "Варненски кореняк", като извадих и използвах 88 статии и щракнах 69 снимки. Освен това прелистих 1080 броя на вестник "Варненски новини", още около 300 на "Черно море" и само 6-7 на сп. "Морски сговор", от които извадих 57 снимки. До тук добре :) Мислех си, че това е трудната част. Имам всичко, просто сядам и пиша.<br /><br />Кратък режим на писане, изваден от архивите на Word:<br /><br /><ul><li>29 май, 14:26 - започва първата част на дипломната работа, пет часа и половина по-късно е готова.</li><li>30 май, 23:13 - след поне час и половина четене и оформяне на план започва втората част, готова е към 4 сутринта.</li><li>31 май, 14:47 - час и половина подготовка, шест часа писане, трета част.<br /></li><li>1 юни, 23:17 - час подготовка, пет писане, четвърта част.</li><li>2 юни, 16:01 - два часа подготовка, пет часа и половина писане, пета част.</li><li>3 юни, 15:36 - час и половина подготовка, пет часа писане, шеста част.</li><li>4 юни, 18:53 - само писане, четири часа писане, седма част.</li><li>5 юни, 22:18 - час и половина подготовка, 2 часа писане, осма част.</li><li>6 юни, 00:39 - шест часа писане, девета част и увод.</li><li>6 юни, 20:00 - два часа писане, заключение.</li><li>7 юни, 14:00 - проверяване и редактиране на цялата работа, пет часа.</li></ul>Покрай първоначалното написване и двете последвали преработки заминаха 263 листа. За официалните копия бяха нужни още 280. Ужас, общо съм изразходвала 543... това лято ще трябва да засяда цяла гора.<br /><br />Всичко е много просто - дипломна работа се пише с много търсене, много четене, сериозна самодисциплина и неограничени канцеларски материали. И, най-най-най-важното, с често щракване на save и записване поне на още един носител. "Варненският кореняк" беше запаметяван периодично на два компютъра, един диск, една дискета, едно преносимо малко зелено устройство за съхраняване на инфо и четири електронни пощи... престараването е майка на спокойствието ;) (и баща на параноята).<br /><br /><div style="text-align: center;"><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SlM1wYpaEiI/AAAAAAAAEbo/mHJzg3tXDrE/s1600-h/6septemvri.jpg"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 241px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SlM1wYpaEiI/AAAAAAAAEbo/mHJzg3tXDrE/s400/6septemvri.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5355683487239770658" border="0" /></a>Тук е била редакцията на вестника. Признавам си, че не се сещам коя би трябвало да е тази улица (не е главната, ако това ви хрумва). Някакви предположения?<br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-8024963770547619277?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-22353360305365397292009-06-30T13:19:00.007+03:002011-06-02T11:12:37.146+03:00Задават се избори.<br /><br />Честито.<br /><br />Сутрешните блокове станаха още по-скучни (да не повярва човек, че имало на къде още да падат), бнт 1 съвсем издъхна с вечерната си програма, а платените партийни репортажи още малко и ще ме накарат да емигрирам (еднопосочен до Нова Зеландия, моля!).<br /><br />Въпреки че се опитвам да мина на диета, за да сваля някое и друго "кило телевизионно затъпяване", се случва да се застоя пред "изкушението". Какво да се прави - дори и аз съм човек.<br /><br />Някои хора много се радват на онова българско филмче - "Да обичаш на инат". Признавам си, че и аз му се радвам, но само да момента, в който учителят по музика започва да пее фалшиво пред децата. Което е някъде в началото. После ме изтървава. Обаче пък колко идейно заглавие си има. И толкова добре описва три надписчета без никаква стойност за масовата бг тълпа.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SknpevIie7I/AAAAAAAAEbI/ClqbWIGvG3k/s1600-h/ndsv.jpg"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 275px; height: 195px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SknpevIie7I/AAAAAAAAEbI/ClqbWIGvG3k/s400/ndsv.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5353066346364173234" border="0" /></a>Забелязахте ли, че няма партийна реклама, която да не е придружена с предупреждението "купуването и продаването на гласове е престъпление"? Толкова се изтърка, че заприлича на тази смешка:<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SknpxhBQHBI/AAAAAAAAEbQ/iqVn1cJvzsw/s1600-h/Cigari_kutii_mnogo-3.jpg"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 367px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SknpxhBQHBI/AAAAAAAAEbQ/iqVn1cJvzsw/s400/Cigari_kutii_mnogo-3.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5353066668993027090" border="0" /></a>"Пушенето убива" и все още 85% от пътниците във всеки автобус, с който ежеседмично пътувам от Варна за София и обратно, димят около главата ми на мини автогарата във Велико Търново. Категорично не понасям миризмата на цигари и това е една от причините да се чудя на хората, които си го причиняват сами. Обаче се признавам, че ми е много трудно да повярвам, че пушенето убива. Защото е странно на билбородовете с реклама на цигари да го пише. Странно е всяка кутийка да предупреждава. Но никой да не ги спира. И лекарите да пушат... Живеем в много дълбоко увреден свят.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sknq52c33bI/AAAAAAAAEbY/s7BrnxtDPeE/s1600-h/5935.m250.jpg"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 250px; height: 187px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sknq52c33bI/AAAAAAAAEbY/s7BrnxtDPeE/s400/5935.m250.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5353067911696604594" border="0" /></a>И в този свят-пародия ми се струва, че се появяват все повече родители-пародия, които водят децата си "семейному" по такива плажове. Една такава майка преди два дни беше уловена от варненска тв камера. На въпроса защото се къпят там, след като пише, че е забранено, тя отговори с усмивка "е, кой спазва правилата". Отзад дъщеря й се смееше. След някоя и друга година ми се струва, че ще има сериозни проблеми с детето си. Сигурно и ние (като "общество") ще трябва да мислим за нея.<br /><br />Честито.<br /><br />Задават се избори.<br /><br />(Ако можеш, не гласувай - просто не си струва. Запази силите си за истински, смислени протести и социално унищожаване на министри и депутати. Те го заслужават.)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-2235336030536539729?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-48430977648002073802009-06-16T14:50:00.007+03:002011-06-02T11:13:27.503+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SjeHIur_jFI/AAAAAAAAEPI/HSdtOLzNlVA/s1600-h/IMG_3857+%28Large%29.JPG"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SjeHIur_jFI/AAAAAAAAEPI/HSdtOLzNlVA/s400/IMG_3857+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5347891666567007314" border="0" /></a>Ето го на кратко разписанието на Плами за следващите месец и половина, старателно подготвено, за да напомня на цялото роднинско съсловие кога да стиска палци. Изхождайки от този важен пункт, да го наречем точка А, бързо можем до стигнем до крайната точка Б, а именно - няма по-глупаво животно от човека. Ето и няколко неоспорими доказателства:<br /><br />-&gt; ако някой е гледал гениалния филм "Боговете сигурно са полудели", може би си спомня момента, в който камерата показва измъчени физиономии, набутани в една зала, и думите "За да оцелеят в света, който сами си създадоха, днес хората трябва да учат децата си..." или нещо в този дух... та да ги учат колко? поне 12 години, след това поне още 4, после няма да е зле и още 2... ето ги 18 години. 18 години, за да могат да се възползват от "улесненията" на цивилизацията;<br /><br />-&gt; след като завърши n-годините обучение, човекът започва да работи минимум по 40 часа на седмица, да тегли кредити, да мечтае за жилище, кола, почивка, парно, което топли, храни, които не са токсични, вода, която не е заразена, и т.н. В крайна сметка, той става всяка сутрин в 6, не спира да се оплаква и си стои незадоволен, защото работи за онази шепа богаташи, любимци на сп. "Форбс", които се чудят за какво да му похарчат парите - за педикюр на пинчера си или за фризура на плъха в мазето на крайбрежната вила...<br /><br />-&gt; но човекът бие по глупост всички животни със своята суета. Оставил се веднъж една приказка да го убеди, че голотата е срамна, той бързо преминава от листата, през животинските кожи, чак до Оскар де ла Рента, Шанел и Версаче;<br /><br />-&gt; от "рай на земята" човешкият свят изключително сполучливо е превърнат в "земя на стратегиите", с други думи винаги трябва да си имаме едно наум. Измислихме божествено вкусни шоколадови торти, след това добавихме към тях едномесечни пости и молитви. Някой някъде забърка вкусни коктейли, после друг прибави в уравнението чорбата на киселото зеле за сутринта (бляк). Анонимни експерти поставиха етикети на всеки поглед или гримаса: ако се усмихнеш под този ъгъл на красавеца от среща, гледай само какво ще стане, или покажи си 2/3 от предните три зъба и целият свят ще падне в краката ти. Стратегии да искаш...<br /><br />Общо взето съм възмутена от живота, който живеем... и от изпити-пародии по предмети като "нови медии" или "информационни сайтове" :)))<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-4843097764800207380?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-3324176190226135282009-05-10T16:03:00.007+03:002011-06-02T11:14:03.605+03:00Изпаднала в почти прединфарктно състояние с идването на май, последните дни реших драстично да сменя репертоара. За съжаление на всички, които обичат мрънкащите същества, този път няма да се оплаквам! Да, времето ми бързо изтича. Много, ужасно скоро дипломната работа трябва да е готова. И да, не съм написала и ред. Но пък колко неща събрах. И, втори път да, имам поне още толкова да издиря. Обаче пък колко е интересно.<br /><br />Сигурно трябваше да започна със сухата фактология - моят героичен труд, венецът на академичното ми образование, финалната права на студентството... и т.н., и т.н. се завърта около краткото "Портрет на вестник "Варненски кореняк" (1927-1941)".<br /><br />На пръв поглед суховата, тип дълги уроци по история в кратък слънчев ден, темата всъщност се оказа безкрайно широка и интересна. Прочитането на вестника (което още не е завършено) не изчерпва усилието. История, история и пак история, графичен дизайн, културни традиции, публицистика + издирване на мистериозните автори на вестника в Държавния архив. Вече се чувствам като детектив, който има една мъничка следа и рови ли рови... дано случаят е разрешен скоро.<br /><br />И отново се връщам към началото. (В момента мозъкът ми е една огромна пералня, в която се центрофугират милион неща... и е една шумотевица, една малка катастрофа, затова мислите идват и се губят... айде да идва лятото.) Ето я и новата стратегия за преодоляване на прединфарктното състояние - бъди турист в собствения си град, особено щом и ще пишеш за него.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SgbjxVYAL_I/AAAAAAAAEJ8/aCPNotjfNdQ/s1600-h/IMG_3581+%28Large%29.JPG"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SgbjxVYAL_I/AAAAAAAAEJ8/aCPNotjfNdQ/s400/IMG_3581+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5334201245357846514" border="0" /></a><br />Щом прегледаш взетите от библиотеката книги и се паникьосаш, че няма почти нищо полезно, единственото спасение е разходка до Морската градина. Просто е задължително да дадеш някакви си 1.80 лв за сладолед от машина, "сладоледът на дядото", най-вкусният, в милион вкусове. И, разбира се, да минеш по мостчето на желанията (о, да, още стои... не бях минавала от... хм... 8 години?), за да си пожелаеш... тъъъъъът.. тайна.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SgbluZY-QkI/AAAAAAAAEKE/DauNvO9gydw/s1600-h/IMG_3582+%28Large%29.JPG"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SgbluZY-QkI/AAAAAAAAEKE/DauNvO9gydw/s400/IMG_3582+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5334203393919304258" border="0" /></a><br />И вместо да гледаш 8-часовият финал на "ВИП брадър" (вие добре ли сте???!!!), да обиколиш музеите в собствения ти град. Археологическият...<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SgbmdqBlO0I/AAAAAAAAEKM/Qc0ReuavXk4/s1600-h/IMG_3585+%28Large%29.JPG"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 300px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SgbmdqBlO0I/AAAAAAAAEKM/Qc0ReuavXk4/s400/IMG_3585+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5334204205838449474" border="0" /></a><br />Да се изгубиш в града, който си мислиш, че познаваш отлично....<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sgbm9a4NUGI/AAAAAAAAEKU/QFEE65hsIs8/s1600-h/IMG_3586+%28Large%29.JPG"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sgbm9a4NUGI/AAAAAAAAEKU/QFEE65hsIs8/s400/IMG_3586+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5334204751528415330" border="0" /></a><br />И да откриеш Музея за история на Варна, който безспорно си заслужава да се види (дори и да не пишеш дипломна за Варна).<br /><br />Дали пък няма да ми липсва търсенето на инфо, когато "портетът на кореняка" вече ще е факт?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-332417619022613528?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-87492435320483188422009-04-10T19:49:00.003+03:002011-06-02T11:14:28.588+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sd98_QfJvoI/AAAAAAAAD_0/zVzAFLfWN4k/s1600-h/IMG_3272+%28Large%29.JPG"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sd98_QfJvoI/AAAAAAAAD_0/zVzAFLfWN4k/s400/IMG_3272+%28Large%29.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5323110710774447746" border="0" /></a><br /><p>Няма нищо по-прекрасно от вярата. </p><p>И по-глупаво от религията.</p><p>Наближава Великден. Възкресението на Христос? Или яйца с козунаци? </p><p>Никога не ми се отдаваше да отговарям на "Христос Возкресе"... по-скоро кимах и смотолявах "аха, добре". Обичах да гледам филмчетата по Канал 1 за живота на Исус (и сега бих ги гледала с удоволствие, ако историята не ми беше толкова позната), но нямах желание да вляза точно тогава в църква. И така, накратко - аз не съм религиозна. Струва ми се абсурдно да потънеш толкова дълбоко в една приказка, че да й позволиш да диктува действията ти. За мен християнството, ислямът, юдаизмът, будизмът и т.н. са интересни, колкото приказките за "горските животни, наши приятели" и приключенията на Пипи. Което си е голям комплимент за тях де... религиите. </p><p>Чудеса има. И колкото са дело на бог X, толкова са и благодарение на бог Y. Въпрос на вкус. Но нито един от тези измислици-премислици не е по-голямо от обикновения човек. Християните са убивали и може би още убиват в името на своя бог. Мюсюлманите са убивали и продължават да убиват по същите причини. Заради едни приказки, които дори се преповтарят. Явно светът е пълен с инфантилни мозъци.</p><p>Великден идва. Ще си направим с мама козунаци, ще сварим яйца, ще ги боядисаме, но няма да кажа "Христос Возкресе". Просто ще празнувам. Живота си.</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-8749243532048318842?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-85484734185460764062009-03-29T09:57:00.006+03:002011-06-02T11:14:55.365+03:00Господата носят своите тъмни костюми и малки черни куфарчета. Дамите вървят на високите си токчета, с издухани коси и прилепнали по тях поли. Господата и дамите се срещат за по питие, цигара и салата "Цезар". Разделят се на сутринта. Следобяд отново се виждат, за да подпишат някой договор. После пресмятат комисионни, погъделичква ги нещо в корема и отиват да си купят "бе ем ве" (беее). Господата се събуждат на 45 с горчив вкус в устата от поредното отлежало вино, с което са заспали. На 47 се замислят за наследник. На 50 се женят за 23 годишна кариеристка и я забравят, с Виза и Мастъркард. Дамите се събуждат на 30 с подути очи от дебелия пласт сенки, очна линия и спирала, бетонирали клепачите. На 32 се замислят за съпруг. На 35 раждат от неизвстен донор, но с известна бавачка-майка. И животът си върви, колелото се върти, сезоните се сменят, а ние търсим себе си.<br /><p>Нямам никаква идея в каква връзка написах горното. Сигурно ми се прииска да критикувам хората, които не разбирам (което пък не е никак похвално). Явно нещо съм кисела днес. Защото е неделя и след 3-4 часа тръгвам за София. Или защото не е толкова слънчево, колкото вчера. Може би ми липсва онзи откраднат час. А всъщност днес е много хубав ден. Пролетен, почивен, даже някой става на 22... :)</p><br /><p>Отплеснах се. Вчера прочетох едно забавно описание на водолеите, в което н<a href="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sc8mUCoa5uI/AAAAAAAAD_E/HEGMfknSmKM/s1600-h/IMG_2901+%28Large%29.JPG"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5318511810693490402" style="float: right; margin: 0px 0px 10px 10px; width: 300px; height: 400px;" alt="" src="http://4.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/Sc8mUCoa5uI/AAAAAAAAD_E/HEGMfknSmKM/s400/IMG_2901+%28Large%29.JPG" border="0" /></a>и наричаха вятърничави. Много вярно. Както и да е, основната идея беше за <strong>мъничките спасители</strong>. Гореспоменатите дами и господа са примерът за преуспели големи хора. Разумни, богати и клиширани. За тяхно съжаление има голяма опасност да изпаднат в депресия или "криза на стандартния човек". Ще им се струва, че не правят нищо съществено (защото на практика по цял ден прехвърлят невидими пари в невидими сметки на невидими хора), че са самотни (г-н Х от съседния апартамент не е истински приятел, когато не получава бакшиш в някакъв вид), че са грозни (затова е виновен пластичният им хирург, който все предлага липосукции и ринопластики)... Няма страшно. Кризата ще минава и пак ще идва. Ще идва и минава и при "нестандартните" художници, музиканти, писатели, лечители, учители и т.н. И животът ще си върви, колелото ще се върти, сезоните ще се сменят и все ще търсим себе си. </p><br /><p>В опит да се почувстваме по-големи и щастливи ние непрекъснато преследваме някакви каузи. Утешаваме приятели, впечатляваме шефове, поставяме простаци на мястото им, псуваме институции. Превръщаме се в мънички спасители на собствените си ценности. Снощи скочихме още по-нависоко. Между 20:30 и 21:30 станахме мънички капитан "планета" като постояхме на тъмно в собствените си изолирани домове. Инициативата на World Wide Fund For Nature (<a href="http://www.panda.org/">WWF</a>) "Часът на Земята" беше опит да се преборим с ежедневните си кризи. Така че, дами и господа, без значение от възраст, социален статус и финансови възможности, дишайте спокойно. Не сме незначителни, защото дори и само за един час се превърнахме в мънички спасители. И, разбира се, животът ще продължи да си върви, колелото да се върти, сезоните да се сменят, а ние да се търсим.</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-8548473418546076406?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-31137740011603163032009-03-22T19:00:00.004+02:002011-06-02T11:15:27.819+03:00<a href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/ScZ1c_CftEI/AAAAAAAAD9k/YxlAJ0Zx8rE/s1600-h/300_hands-black-white-23343-medium.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5316065550976136258" style="float: left; margin: 0px 10px 10px 0px; width: 279px; height: 400px;" alt="" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/ScZ1c_CftEI/AAAAAAAAD9k/YxlAJ0Zx8rE/s400/300_hands-black-white-23343-medium.jpg" border="0" /></a><br /><div><em>Възможно ли е някоя секта да ми прави черна магия през интернет?</em></div><br /><div></div><br /><div>Може би това е един от най-странните въпроси, които са ми задавали. Единственото, което ми хрумна да отговоря, беше крайно неуместното...</div><br /><div></div><br /><div><em>... ааа, сигурно си внушавате нещо...</em></div><br /><div></div><br /><div>Но после дойде и това:</div><br /><div></div><br /><div><em>Как ще си внушавам? Не мога да спя, имам главоболие, сънувам кошмари, отслабнах с 15 килограма за кратко време...</em></div><br /><div></div><br /><div>И, щеш не щеш, на езика ти се изтъркулва тази гадна, ужасна мисъл:</div><br /><div></div><br /><div><em>Да не е нещо... на лекар ходихте ли?</em></div><br /><div></div><br /><div>И, слава Богу, не става въпрос за медицински проблем. А е немислимо да вметне човек следващата си мисъл... психо... проблемче. Затова следва...</div><br /><div></div><br /><div><em>мило, загрижено изражение, кимане и "всичко ще се оправи"</em></div><br /><div></div><br /><div>Какво да се прави - не съм веща в тези въпроси. За съжаление, не знам доколко и моят непознат събеседник наистина е наясно. Но след близо час разговори за пране, ароматизирано с "Ленор" и прибрано от простора с мирис на билки (не разбрах какви), обезглавени кучета пред външната врата, разделени "влюбени" от сектанти, нарязани части от хора и животни в хладилник на на пръв поглед нормално момиче, някъде в София (:-0), странни сънища с починали близки и излизане на мъртъвци от гробове, човек се замисля дали сивото всъщност не си е баш черно и бяло...</div><br /><div></div><br /><div>И какво ще стане, ако мина под стълба с черна котка под ръка в 13:13 13-и, петък? Все си мисля, че нищо. Май по-добре да се усмихна на пролетта, докато гледам "Досиетата Х", без много-много да вярвам. Обаче... все пак... някой да има лично проверена инфо? Ей така, разговор да става :)</div><br /><div></div><br /><div>П.П Мислех да кача моя снимка (по заявка на мама :), но по-добре да не давам точно сега материал за вуду любители... :Р</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-3113774001160316303?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-2427418614804873512009-03-06T13:29:00.007+02:002011-06-02T11:16:18.451+03:00<a href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SbEYKznMwqI/AAAAAAAAD4U/g0NgMF-IogA/s1600-h/ese-cvetan+stoianov.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5310052009578906274" style="float: left; margin: 0px 10px 10px 0px; width: 278px; height: 400px;" alt="" src="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SbEYKznMwqI/AAAAAAAAD4U/g0NgMF-IogA/s400/ese-cvetan+stoianov.jpg" border="0" /></a>Последните дни си бях поставила за цел да напиша нещо, което ми се струваше ужасно трудно. Опитах да събера всички умни мисли в главата си и да създадам нещо... сериозно. Не се получи. Написах го, но в моя си стил. Което всъщност е идеята, нали? Кой знае дали е станало това, което е трябвало. Вече няма значение. Важното е, че част от подготовката ми беше едно есе на Цветан Стоянов, писано през 1962. Прекрасно есе, което ако не беше тази задача най-вероятно никога нямаше да разбера, че съществува. "Броселиандовата гора". Всъщност разрових се в google с идеята да науча нещо повече за Цветан <a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SbEXi7uEVxI/AAAAAAAAD4M/59APWfJdrrs/s1600-h/ese-cvetan+stoianov.jpg"></a>Стоянов и... "изненада"... намерих само това в уикипедиа <a href="http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0%D0%BD_%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2">http://bg.wikipedia.org/wiki/Цветан_Стоянов</a> (изключвам няколкото страници, в които се споменава бегло).<br /><br />Според медиите най-големите ни проблеми са онези очевадните - с парите, с газа, с тока, с храните, с катастрофите... Едни такива ужасни "кризи" все се появяват. Хората се вайкат ден-два, после започнат да пищят, уплашени от нещо друго. А най-страшната криза си расте тихомълком, без никой да й обърне внимание.<br /><br />Каква е вероятността да успееш да гледаш добър български, европейски или азиатски филм в нестолично кино?<br /><br />Колко кина реално съществуват в страната?<br /><br />Колко театри пълнят залите си в страната?<br /><br />Има ли все още читалища и какво правят?<br /><br />С какво министерството на културата допринася за моята и твоята култура?<br /><br />Защо приоритет в българските училищата е овладяването на английски/ немски/ френски/ иврит... а не български?<br /><br />Защо не мога да се сетя за нито един млад художник или писател, а знам кой е Пеньо от Чирпан?<br /><br />Защо годините на Лили Иванова са по-важни от факта, че има невероятен глас?<br /><br />Колко родители са неграмотни (макар да се гордеят, че могат да пишат, смятат, четат... и вземат висока заплата) и престъпници, възпитавайки децата си?<br /><br />Не знам отговорите. Който знае, да казва. Но понеже за медиите това не е интересно, а в интернет да откриеш някакви официални данни е почти невъзможно, аз си оставам невежа в тези области. Само знам, че всички ние теглим филми нелегално, защото извън София са останали много малко работещи кина, в които се въртят между 3 и 7 американски продукции, в зависимост от това дали е дошла Арената. Няма детски градини, училищата се срутват, но сигурно на всеки час някъде из страната се открива някой нов мол, в който хората ходели зимно време, за да се топлят, а не за да си купят шапка за 600 лв... Някак си странно ми се струва. Та някой ще ми обясни ли коя криза е по-опасна - тази която засяга джоба или която засяга мозъка?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-242741861480487351?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-31301124567404155792009-02-21T14:04:00.004+02:002011-06-02T11:16:40.940+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SZ__XCV7c5I/AAAAAAAAD1A/vpXyng-HUEY/s1600-h/0711140531221img_7879e.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 400px; height: 267px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SZ__XCV7c5I/AAAAAAAAD1A/vpXyng-HUEY/s400/0711140531221img_7879e.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5305239657296655250" border="0" /></a>Кой знае защо, но бях убедена, че пролетта вече чука на вратата. Започнах да отклонявам поглед от пуловерите и ботушите с 50 % намаление в магазините и да се заглеждам в джапанките и банските (о, да, вече се срещат все по-често ;). Слънце, море, пътешествия, дълги разходки, много свободно време, безброй филми и тонове сладолед! И обратно на земята. Вместо пролетта, през вратата дохвърча студ и сняг. Малко преди март... кофти :( Вчера беше последният ми изпит (ура!) и, разбира се, нямаше начин да не съвпадне със снежната буря над София. Е, нищо страшно - силен вятър, сняг и движение с -3 км/ч (което ще рече повече на едно място и назад, отколкото към целта). За сметка на това изпитът мина бързо и пристигнах на гарата с два часа по-рано. Докато чаках бързия влак за Стара Загора "на закрито", се отдадох на хедонистичната си природа - взех си билет със запазено място (нещо повече от наложително, когато говорим за влака от 13:45 в петък), малък сандвич от Макдоналдс (единственият, който MD предлага на гарата) и "Роуз Мадър" на Стивън Кинг от миниатюрна, но топла книжарница до гишетата за билети. Да, по принцип пътуването с влак се води по-евтино от това с автобус, но не и когато трябва да се убиват два часа... <p>12:15. Остават някакви си час и половина. Вече съм стигнала деветата страница, в която Стивън Кинг не си поплюва с горката главна героиня Роуз, претрепана от жестокия си мъж-полицай. Докато отгърна на следващата, 10-а, минава малко време... 56-а, 32-а, 18-а... липсва ми тренинг в четенето с дебели ръкавици. Още страница и половина и се улавям, че не си усещам краката. Студ, вятър и тук-там заледени плочки. Само снегът липсва на софийската жп гара. Ставам да се разтъпча. Прекосявам цялото огромно помещение, препълнено с народ (защото е петък и има снежна буря =&gt; хората не рискуват да хванат автобус), и я виждам... най-най-най-прекрасната табела, която дори не съм очаквала - "Топла чакалня". Боже, боже, боже! Дали не сънувам? Възможно ли е това наистина да се случва? Някъде на тази ледена гара да съществува нещо такова? На студената, буреносна земя да има толкова желан рай за студените ми крачета? Топъл подслон за премръзналото ми носле? </p><p>13:05. Боже, боже, боже! Влакът е композиран на 3-и източен коловоз. Най-после се махам от "топлата" чакалня. Пътеводител на неосведомения пътник - топла чакалня -&gt; малка затворена стая, пълна с хора... някои кашлят, други подсмърчат, трети просят, докато четвърти просто те зяпат (и едва ли, защото синята ти шапка с ушанки е хипер, ултра фешън ;). Топла не защото нещо я топли. А защото от никъде не духа.</p><p>13:10. Боже, боже, боже! Влакът е на края на света... А на перона духа тооооолкова силно, че дебелата ми шапка ще изхвърчи. Втори вагон е още по-далеч. Някъде в началото на нищото. Изненада - вратите са заключени! И обратно - втори, АВ, А, АА, ВВ (и куп други комбинации, с които влакът за Бургас "радва" пътникът със запазено място), трети, четвърти, пети... Отворена врата. Качваме се по заледените 2-3 стъпала и с още един привелигирован пътник с купена седалка във 2-ри вагон тръгваме напред. </p><p>13:20. Вече съм на 72-ро място. Идеално е - до прозореца, по посока на движението. Завита до уши с якето, шапката си стои още на главата, а Роуз Мадър едва се разгръща с ръкавици. Парно няма. Стивън Кинг тъкмо споменава провидение с главно П. Звучи интригуващо. </p><p>13:46. Тръгваме с минута закъснение. Препълнено е. Кондукторът едва успява да се размине с правостоящите. А навън е адски красиво - вали на едри парцали и трупа, трупа, трупа. Изведнъж духва силен вятър и целият сняг се вдига във въздуха. Вихрушка. Много е красиво. Искам да снимам. Включвам фотоапарата, а той, сърдит, че съм го оставила на дъното в чантата на произвола на снежната буря, ми се сопва с грубото "Replace battery". И заспива непробудно. </p><p>17:30. Половин час преди да пристигнем в Стара Загора. Провидението с главно П стои пред мен. Жена, "минала 55" по нейните думи. Преди време се бях заканила да пиша за всички интересни пътници, с които съм се срещала по влакове и автобуси. Но може би тези срещи няма да са интересни на друг. Те са част от <a href="http://plamster-arhiv.blogspot.com/2008/06/13-2008.html">малките чудеса</a>, които се случват в точно определено време, за да ни накарат да се почувстваме добре. Строго индивидуални и вълшебни често само в твоите очи. Тази жена, минала 55, очевидно беше разстроена и уплашена, предстоеше й операция и драстична промяна в живота - нов град, нова работа. Ту беше тъжна, ту си напомняше колко красив е животът, колко важни са промените и колко съвършена е природата (която в израз на <strong>безграничната си тъпота</strong> убиваме). Говорихме за студентските й години, за отглеждането на децата й и за това колко е важно да правиш това, което те прави щастлив. Нищо ново, нали? Но е толкова интересно, когато в момента, в който в главата ти се въртят определени мисли, непозната жена, с която пътувате и мълчите вече 3 часа, започне да ги изрича на глас. Леко психарско. Но вълнуващо. Провидение с главно П.</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6101691028932922714-3130112456740415579?l=ednovreme.blogspot.com' alt='' /></div>Plamena Markovanoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6101691028932922714.post-16268954573157756832009-02-04T18:24:00.010+02:002011-06-02T11:17:28.461+03:00<a href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SZVhKLvtKAI/AAAAAAAADz4/-bmUzyPXZzc/s1600-h/wealthy-couple.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5302250963878094850" style="float: right; margin: 0px 0px 10px 10px; width: 269px; height: 400px;" alt="" src="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SZVhKLvtKAI/AAAAAAAADz4/-bmUzyPXZzc/s400/wealthy-couple.jpg" border="0" /></a>14 февруари. Някъде към 8 сутринта (плюс минус 15 минути). Все още си със затворен<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_1JB0bFiVQ4M/SYnXEacYJFI/AAAAAAAADuY/hhcxq5n7HIY/s1600-h/wealthy-couple.jpg"></a>и очи. Но определено не спиш. Сънливият ти нос долавя нещо... като аромат... на прясно изпечени кифлички с шоколад, разрязани портокали и... о, боже, кафе? Невъзможно. Отваряш прекрасните си очи с извити мигли и перфектна очна линия, очертваща съвършената им форма. Да, ето го. Твоят мъж. Млад, красив, безумно богат и лудо влюбен в теб. Държи твоята празнична закуска, придружена с малка вазичка, в която се е топнала най-червената роза на света. И, разбира се, до порцелановата ти чаша с горещо кафе е полегнало малко розово пликче, затворено с цикламена копринена панделка. Нетърпеливо го отваряш. Вадиш червено листче и четеш "Защото те обичам, скъпа моя", написано с перфектния му почерк. Как да не го целунеш! Приближаваш перфектно бялата си кожа с падащи съвсем небрежно добре оформени руси къдрици към неговото лице с неустоим зага