Реши да я разсее от черните облаци, които, кой знае защо, пак й бяха дошли на гости.
- А ти можеш ли да опазиш чорапите ми?
- Банален си.
- Защо?
- Защото това е най-изтърканото мъжко мрънкане.
Докато говореше, все така с планина от пране под брадичката си, изпаднаха още 3 чорапа. Обърна му гръб, отиде до гардероба и метна всичко върху табуретката. Разбира се, половината тениски и чорапи се озоваха на пода. Бавно започна да сгъва всичко. Очевидно беше тъжна, но Той нямаше идея защо.
Пет минути по-късно Тя беше готова. Седна до него.
- Та можеш ли да бъдеш мой?
- Ами... де да знам. Сега чий съм?
- Знаеш какво имам в предвид.
- Всъщност не знам.
- Можеш ли да започнеш на чисто?
- Защо ми е да го правя? Да не искаш да се разделяме?
Тя се разсмя. За първи път днес.
- Не, искам да се събираме.
- Ама... ние сме заедно.
Чувстваше се толкова абсурдно глупаво, все едно пак са го изправили на дъската в час по химия. Реши да подходи (по мъжки) смело.
- Кажи какво искаш да направя, за да бъдеш доволна.
- Искам да започнеш на чисто. Да забравиш миналите години... всичко, с което съм те наранявала... всичко, което те е съблазнявало. Пак да се влюбиш в мен. И да бъдеш само мой. Е?
- Не мога. Ти също не можеш и никога няма да бъдеш само моя.
- Мислиш ли?
- Няма какво да се залъгваме. Винаги ще принадлежим единствено на себе си. В най-добрия случай... когато не се шляем безцелно и безстопанствено.
Тя се опита да въздъхне драматично. Не й се получи. Седна по-близо до него и рязко отпусна глава върху рамото му. Той тъкмо щеше да изохка, когато забеляза чорап под табуретката. Кой знае след колко време щяха да започнат да го издирват.
Тя вдигна глава от рамото му. Стана, взе чорапа и го прибра в гардероба.
- Видя ли, че мога да се грижа... поне за тях.
- Видях.
- Да знаеш, че мразя твоята откровеност.
- Знам.
Той стана и я целуна. На нея обаче не й олекна.
