Няколко реда за скучаещите лигли

За първи път ще коментирам анкета от plami-plamster. Но сега темата сериозно ме вълнува. Въпросът беше (нищо сериозно и фундаментално, разбира се) "Харесва ли ти "На кафе" по Нова ТВ". От общо 27 отговорили:

1 каза "Да"

15 цъкнаха с "Не"

11 не го бяха гледали (което е повече от нормално при положение, че се излъчва предиобед в делничен ден)

Замислих се за т.нар. предаване на Гала, защото имаше един период... някъде преди да се изселя в София за през седмицата без ТВ и интернет... септември-октомври, когато го гледах ежедневно. И докато всички водещи обичат да казват "не сменяйте канала, ей сега идваме пак", Гала нон стоп ме гонеше. Опитам се да изслушам някоя тема или... готварска рецепта, и тя обявява по средата прекъсване за смешната глупава игра, последвало от рекламна пауза. 15 минути по-късно, обратно в студиото, разговорът е свършил (премиг-премиг). Гафове много. Нямаше брой, в който да не присъства поне една зверски депресираща тема. Щатният готвач така и не сготви едно нещо от до пред камерата. А момичетата от играта така и не качиха някой и друг "здравословен килограм".

Предаването не струва.

Като цяло от Нова ТВ се излъчват силни струи непрофесионализъм и мързел.

Защо на никой не му прави впечатление?

Ако аз имам възможността да изявя качествата си пред толкова огромна аудитория, ще мисля ежедневно, ежечасно какво ново да направя, какво се търси, иска и т.н. И няма да разчитам на клипчета, качени в youtube, нито пък на текстовете в wikipedia. Не, изобщо не ме влече работа в телевизия, но не спирам да се чудя къде избяга желанието да си мръднеш малко собствения мозък и да забравиш за сляпото копиране на чужди формати.

В този ред на мисли не ви ли се струва, че Гала и нейната компания са дружинка от скучаещи лигли, свикнали да пият кафе пред камерите?

* ексклузивно -> една скучаеща лигла в София

away we go или вървим си далече, далече...

казват, че било от зодията ми

не знам

обаче съм убедена, че не мога да НЕ вървя напред

далеч от вчера

днес реших, че искам да прекарам един месец

в планината

или край морето

с минимум човеци наоколо

никаква телевизия

и абсолютно никакъв интернет

чудя се дали още на 2-я ден няма да тръгна нанякъде

а може би ще извървя един от най-дългите си пътища и ще се науча да съм спокойна?

(да видим какво ще ми хрумне до лятото -> междувременно, away we go си заслужава да се гледа)

Мисля си за сиромашкото лято

Заради едноименния филм с Парцалев, който си припомних днес. Страшен филм, между другото. Като по поръчка, днес грее едно голямо слънце, за разлика от вчерашните мрачни облаци. Студено е, но много светло. И макар мониторът ми да е почти на 60 % заслепен и издайнически да се забелязват всички прашинки в стаята (човешко е да има прах...), се радвам на слънцето.

В неделя си мечтаех за студ и дъжд. А вчера се радвах като малко дете, докато слушах как "нещото" тракаше по прозореца, даже и заспах в 5... ей така, по никое време. Не защото бях безумно уморена, а защото се наслаждавах на дъжда :) Няколко часа по-късно вече си пожелавах слънцето.

Няма по-голям подарък от това да изгубиш нещо или дори някой. Да се лишиш от него. Да страдаш по него, да мечтаеш, да го сънуваш, да го мислиш и премисляш. Да започнеш да го очакваш. И, разбира се, да го получиш. Не са важни лъскавите кутии и панделките, с които сигурно ще цъфне на вратата. Защото украсите бързо ще се разкъсат и захвърлят. И ще си остане пак само той.

По своему несъвършен, понякога обидно забравящ, друг път адски досаден, но най-после отново твой. Прилягащ като ръкавица в 5-пръстовия ти подреден живот (аз, моето семейство, моите приятели, моята работа, моето усъвършенстване). Дали може сиромашкото лято да бъде вечно?