31 декември 2008, сряда

Сега му е времето да благодаря на 2008 за...

...това, че станах на 21 (и вече от 10 месеца мога да пия пунш с ром, без да ми е гузно, че ако живеех в САЩ това нямаше да стане... а пуншът ще го oпитам чак тази вечер, но нищо :);

...това, че завърших 3-ти курс и подкарах 4-ти, което както винаги ме изненада;

...това, че успях да си заверя необмислено глупавия спорт-кинезитерапия, който ми отне седмици чакане в напрежение и само 10 минути същинска работа (т.е. плащане на 20 лв за листче хартия с подпис, печат и думичка "освободен");

...това, че успях да се мобилизирам и да започна да тичам ту в Морската градина във Варна, ту в Аязмото в Стара Загора => отслабнах с близо 15 кг;

...това, че имах чудесно лято, ходих с удоволствие (и желание :0) на плаж, радвах се на кака и Ноби, със Стънчо си направихме незабравима еднодневна черноморска разходка...

...това, че спечелих стипендия от в. "Дума" и се уверих колко противни крадци са (още си чакам парите...);

...това, че спечелих стипендия от фондация "Млада България" и засега всичко е наред;

...това, че бях на първия концерт на Стънчо и групата му;

...това, че написах първата си новела;

...това, че се появи първото бебе в личното ми обкръжение - Кая, както и, че се подготви появата на още две бебчета, живот и здраве;

...това, че Стънчо ми направи шоколадови бонбони, а вчера и истински домашен шоколад... много е вкусен... ммм -->



...това, че в последния й ден съм вкъщи със Стънчо, за да посрещнем заедно 2009 и четвъртата си годишнина на 1 януари ;)

...и, разбира се, за това, че се роди блогчо в този си вид!

21 декември 2008, неделя

"Да не си забравиш зарядното, ей!"

Последният ден в София за 2008 беше четвъртък, 18.12. Предната вечер съобразих да си събера багажа за Варна (и без това се чудех вече какво да правя :) и понеже нямам сак там (идея си нямам защо) натъпках две огромни торби с какво ли не - якета, дрехи, завивки... Сутринта, някъде към 8, се сетих да проверя дали съм взела най-важното, няколко малки черни нещица с общото име ЗАРЯДНО. Защото ако имаш:
  • GSM, то имаш и зарядно;

  • фотоапарат, няма начин - имаш и зарядно;

  • mp3 player и... разбира се, зарядно;

  • лаптоп + о, изненада, зарядно!

Ето ти една торба, пълна със ЗАРЯДНО. Няма какво да спорим - факт е, че технологиите са ни завзели мощно и осезаемо, особено щом започнеш да си събираш багажа.

ОК, с всички тея черни кабелни джаджи тръгнах към гарата. Смених си автобуса от Студентски до Орлов мост, седнах до прозореца на следващия и мирно и кротко зачаках да се изредят 5-те спирки, докато дойде моята 6-та. Тъй като и без това ми беше рано, се насладих на лукса да пътувам в почти празен автобус. Единственият правостоящ, по собствено желание висеше пред вратата. Забелязах го, когато от втората спирка един дядо спокойно го питаше "Кой автобус е този?" Първи път, втори път... няма отговор. На третия дядото се провикна мощно. Тогава правостоящият на средна възраст се провикна двойно по-мощно "Това е 310 беееее!" Дядото се ядоса и тройно по-мощно го изпсува. А аз не спирах да се смея. И да уточня - пътувахме в 305, не знам дали това е важно за историята...


Та да се върнем на мен. Аз си се смея, леко ми е на душата, радвам се, че след 40 минути ще се махна, че след няколко дена е Коледа, че вече съм свободна чак до другата година, че на всяка крачка ще ме глезят, че ще чакам подаръци, че аз ще приготвям подаръци... Казано с две думи - бях ЗАРЕДЕНА.


Простичък извод: може да си забравиш черната джаджа за телефона, фотоапарата, компютъра и плейъра и празниците да са все така весели. Но ако зарежеш някъде зарядното за добро настроение, ти е спукана работата. И ставаш единствено за смях на другите (като странния правостоящ в 305...).

13 декември 2008, събота

Цинизъм? Да да...

Урок по български език: да да = категорично НЕ.

- Женен съм от 30 години. Обичам жена си. Но съм имал над 80 партньорки. Половината, докато съм бил женен.


- Тя знае ли?


- О, не!


- А тя има ли други партньори?


- Не знам, сигурно не...


Абсолютно непознат, който реши да ми се похвали във влака. Може би лъжеше. Може би не. Може би очакваше нещо. Без значение. Започна като хвалба. След това премина в отстъпление, щом споменах жена му. Каквото и да е целял, ме ядоса. И не защото нахлу абсолютно нежелан в личното ми пространство. Не защото се държеше като тотален идиот. Не защото ми загуби 10 минути. А защото беше поредният циник, който очакваше похвала или възхищение. Да да...


Един или сто партньора. Какво значение има, ако не си достигнал до нито един. Ако никой не те помни на сутринта. Ако всеки бяга от нещо в теб. Ако си просто един безличен тунел, в който някой влиза и излиза. Дали някой циник мисли за това? Сигурно не. Той не вярва в нищо. Освен в това, че животът е отвратителен. И продължава да си го прави такъв.


- Женен съм от няколко години. Но имам много други партньорки.


- Жена ти знае ли?


- О, не!


- И как така?


- Имам си боксониера, където ги водя.


Примери много. Всички те може би лъжат. Може би си ги измислям. Но бъдете сигурни, че някъде има други като тях, които са реални и казват истината. И очакват похвала, възхищение и още нещо. Да да...


Затова ако ме видите някъде, във влак или в автобус, и искате с усмивка на уста да ми кажете как мамите жена си/мъжа си, не си струва. Няма да оценя подвига ви подобаващо. Просто ще го пусна там, където му е мястото, и ще пусна водата... за да отмия света от глупавия ви цинизъм.

09 декември 2008, вторник

Нещо политическо, нещо ядосано :(

Май някой открадна табелката „Демокрация” и сякаш не разбрахме в коя посока да поемем. Може и никой да не е слагал. Сигурно поръчката се забавила, после се оказало, че това ще са безсмислени производствени разходи и останали само стандартните напътствия като стоп и еднопосочно движение. И вървим, ден след ден, изгубени в глупавото си стадо. Ежедневно блеем и пасем все по-малко оставащата трева (и все по-токсичната). Някъде към 18 часа ни подкарват към панелните кошари и ни оставят насаме с мислещите вместо нас кутии със, забележете, плосък екран. Блеем си, спорейки с тях, похапваме вносна тревичка и лягаме след „Шоуто на Слави”. Единственият проблем е, че не можем да си намерим пастира, който да следваме, радостно въртейки опашка. Все си имаме едно наум. Не се опъваме, държим си въжето широко около врата, но не ни е леко на душата. Иначе сме доверчиви. Втурнахме се радостно към учен човек, юрист. Симпатичен, с очила (за повече респект), перфектна, ослепително бяла усмивка и специфичен говор. Радвахме му се, докато свиреше на китара и показваше, че е един от нас. Нищо, че ни гледаше отдалеч и ни махаше с тъмния си марков костюм. Обаче в един момент извъртяхме бели, невинни главички в другата посока и вперихме насълзен от умиление поглед в далечен, слънчев Мадрид. Дойде и в нашата кошара царска особа. Достолепен вид, трогателен опит за нашенско блеене и честната дума на един смел монарх. „800 дни”. На кого е нужна демокрацията, щом можем да изградим прекрасно царство с безкрайни тучни ливади и голям златен трон за нашия Вожд? Веднага хукнахме след него, замечтано блеейки. На 799-я ден липсваха основите на царството. Ще има ли време нашият Цар? Една нощ стига ли? На 831-я ден осъзнахме, че няма да я бъде тая работа. Отново тъжни овчи очички. Ами сега кой? Кажете след кой да тръгнем? Ето го! Дойде най-после силният мъж, който ще ни спаси с мускулите си, досущ като Супермен. Ех, този поглед... И как само говори – хем не се усмихва много, хем знаеш, че няма по-забавен човек от него. Журналистките му се радват, подавайки микрофон към него, без да скриват симпатиите си. Всички го обикват. Бившият бодигард е обявен за спасител на страната! Ликувай първо ти, София! „Беее”. Ливадите обаче започнаха да намаляват, тревичката започна да се внася от европейските генномодифицарни поляни, а Супермен отлетя на планетата си. Всъщност има ли значение кой ще е следващ?

Хайде да поседнем малко върху копитата си и да помислим с малките овчи главички. Дойде първи, втори, трети... ще идват още много. И защо всички се оказват еднакво не-добри за нас? Дали пък причината не е в стадото. Нека проследим действията си. Започваме с радостно блеене, подскачаме по ливадите си, после се ядосваме и поглеждаме в другата посока, докато дойде следващия. Не куца ли нещо (освен половината ни стадо)? Хм, а защо не вземем да си покажем скритите рогца и сами да защитим токсичната тревичка. Е, вярно, че мислещата вместо нас кутия със, забележете, плосък екран! не ни вдъхва много надежда... И май по-добре да не рискуваме особите там нависоко, седнали да мислят по важни обедни въпроси в ресторанта на Радисън, да затегнат въжето около тънките ни вратлета. „Бееее”. Ше почакаме да дойдат европейските особи да ни подкарат като хората. И току виж донесли някоя табелка „Демокрация” с малко кръгче от жълти звездички на син фон, за да ни посочат верния път. Важното е да сме търпеливи. Най-послушното стадо на Балканите. Все някой ще ни похвали един ден. Я северноамериканците, я южнобалканците...


Междувременно няколко овчици от стадото надигнаха несигурно главици и едва-едва изблеяха „Ще протестираме”. И започна най-мощната в последните години борба срещу големите, там на жълтите павета. Останалите ние обаче се уплашихме за малките си дворчета (да не ни вземат и последните стръкчета трева!) и им се скарахме. Защо пък вие ще хапвате повече от нас? Защо да заслужавате двойна порция като работите само на половин ден, а лятото почивате? Няма пък! Бързо се връщайте да отглеждате, следите, възпитавате, охранявате и, ако остане време, образовате малките ни агънца. Нашите пастири трябваше да ни благодарят. Все пак, ние свършихме черната им работа и за тях остана само да ни информират с мазна усмивка, че им е писнало да си губят времето на обща седянка с нас. Намразихме ги, изгледахме ги зверски страшно (както само овчиците могат) и продължихме да пасем. Какво ли ще последва? Нервно ни е, оглеждаме се наплашени и опипваме въжете, в което сме впримчени. Май става все по-стегнато. Поглеждаме към мислещата вместо нас кутия със, забележете, плосък екран! и Големият брат, който вижда всичко вместо нас, ни показва как етнически разнородна група се е събрала пред група журналисти и заедно (да живее толерантността!), без никакъв срам, пристягат още малко примката около вратлетата ни. „Беее”. Никаква реакция. Жалки овчи сълзички и миловиден поглед, вперен към Европа. Ама не нашата Европа, а една друга, към която не вярваме, че сме се долепили. Не може така. Все някой трябва да дойде и да ни спаси! Все пак, ние сме просто едно беззащитно стадо...


Ех, ако само някой се осмели да сложи табелката „Демокрация” и всички задружно побегнем в тази посока. И пометем по пътя си всяка жаба, която е забравила къде е гьола й. И по пътя на еволюцията си преминем на два крака, изправим гордо глава и проговорим човешки. Тогава само стойте и гледайте, наши мили големци, как ще се сбогувате с фалшивите си усмивки, лъжливите данъчни декларации и думите без покритие. Ще ви подкараме към тъмните кошари, които сте си заслужили, за по 5-10 години, докато почакаме еволюцията да ви направи хора. После ще си отгледаме нова, екологично чиста поляна с плодове и зеленчуци, ще чуваме блеене само преди Гергьовден и ще въртим свободно глава на всички посоки. А като дойдат европейски големци, ще им се усмихнем и ще им подарим табелка с малко бяло-зелено-червено правоъгълниче в единия ъгъл. Само дано някой мургав събрат не открадне „Демокрация”-та, за да подпре падащия покрив на „постройката” си...

05 декември 2008, петък

Пожелай си нещо...

... и го прошепни...

... и запали свещичка...

... и затвори очи...

Пожелай си нещо...
... и ще го имаш.

Защото гласът ти
ще го повика...

... пламъчето на свещта
ще освети пътя му до теб...

... затворените ти очи
ще го видят.

Защото днес е

твоят Рожден ден...

... и всички твои желания

летят към теб...

... стига да ги повикаш!

Честит Рожден Ден, мамо :)