"Предпочитам да инвестирам в хората"

Това е реплика от един коледен филм. Все още не го препоръчвам, защото го хванах от средата и така и не го изгледах. Все пак, филмът е "Коледен ангел" (Christmas Angel). Накратко, става въпрос за един от най-богатите мъже в големия град, легенда в бизнеса, който е изчезнал от полезрението на медиите, живее в "бедняшки квартал", непрекъснато наблюдава хората и харчи състоянието си, за да им помага. Типично в духа на Коледа.

Днес ми се говори за това.

В сезона на непрекъснато чудене "какво да купя", "как ще си позволя всички тези подаръци" и т.н., ми звучи по-добре идеята да поставим под елхата "кутия с внимание". Или по-скоро да не поставяме нищо. Вместо това да подарим следобед навън в правене на снежен човек (ако има сняг...), няколко часа на по бира/ торта/ спрайт..., музикален или кулинарен опит (сполучлив или не - важно е вниманието, казват).

А ако някой тарикат се възмути от подаръка си, ето и подходящата реплика - "Предпочетох да инвестирам в теб, отколкото в китайското производство."

Потъвам, потъвам, потъвам... и се оглеждам

Има един много точен израз, който описва моето вече бивше ученическо Аз - кон с капаци. Съмнявам се да е съществувало по-заплеснато същество от мен. Имаше дни, когато можех да мисля само как ей сега ще ме изпитат или как трябва най-после да получа вдъхновение от някъде и да разбера химията... примерно. В резултат - можех да мина на три крачки от шествие с клоуни на кокили, духов оркестър и танцуващи кучета... и да ги подмина, докато си повтарям на ум: "Ако едно тяло действа на друго тяло със сила, то винаги второто тяло противодейства на първото тяло с равна по големина и противоположна по посока сила..." Не че бях примерен ученик... не че не бягах от (някой и друг) час... не че не се отбивах сряда вечер до видеотеката за някоя комедия, която отлагаше уроците по физика, история, литература и математика с два часа... но всичко това се случваше с онова толкова тягостно усещане, че в крайна сметка няма измъкване.

Има две много точни думи, които описват моето вече бивше бакалавърско-студентско Аз - Пантелей пътник. Всяка седмица сверявах часовника си с влаковете. В резултат - личното ми астрономическо време се превърна в нещо изключително относително. Честно казано, пак си бях на моменти кон с капаци, но вече не цвилех тъпо третия принцип на механиката, а си мъмрех: "От средата на януари 1999 година започва изпълнение на операция с кодовото название "Подкова". Планът на Слободан Милошевич цели "цялостно прочистване" на албанците от областта. Срещу тях са насочени 50-хилядна армия, 300 танка и 700 оръдия."

В момента усещам как за първи път се опитвам да се отпусна, да забравя онзи тъп зубрачески манталитет, че "оценката", т.е. чуждата преценка за теб самия, е най-важна. Общо взето, ми се струва, че потъвам, потъвам, потъвам. Но вместо да сдържам дъха си, се старая да дишам дълбоко. И се оглеждам, непрекъснато се оглеждам наоколо... забелязвам, когато в стаята ми свирят на пиано, докато се ровя в гугъл -> цък... забелязвам първите малки снежинки... и е някак много вълнуващо... да потъваш и да се оглеждаш какво ще има на дъното.