- Кой ми звъни непрекъснато?!
Винаги се вбесяваше щом дисплеят на телефона й изписваше непознат номер. 0888989 не й говореше нищо, но се обаждаше за 4-и път тази вечер. Затваряше веднага, щом тя вдигне. Това я забавяше още повече, докато бързаше да удари едно рамо на приятелката си в магазина. Планираше да й помогне да затворят малкото помещение за миш-маш-хранителни-стоки, да се отбият някъде да пийнат по един чай и да се прибере в прилично време, за да се наспи. Вече наближаваше 7 и за щастие й оставаха само няколко крачки до вратата.
- Ето ме, ето ме, извинявай!
- За нищо. И без това не беше длъжна да идваш.
Вярно, но тя обичаше да се навърта наоколо. Малката каса, заобиколена от ядки, вафли и дъвки, й вдъхваше сигурност. Харесваше й, че тук човек никога не остава сам. Винаги ще влезе я някой съсед по чехли, я някоя забързана домакиня, забравила олиото за кюфтетата за вечеря. Този път обаче нямаше никой. Жалко.
Телефонът, закачен на стената на магазинчето, звънна.
- Здравейте, имате ли бадеми?
- Да.
- Добре. Идвам.
- Но...
"... ние вече затваряме", искаше да каже. Твърде късно. Той затвори преди магазинът да успее. За първи път клиент правеше справки по телефона. Случайно погледна към замърсения дисплей. Показваше 0888989. Моментално я побиха тръпки. След това се замисли - колко психопати обичат бадеми? Ако съдеше по богатия си филмов опит, те предпочитаха месо.
- Съжалявам, но вече затваряме.
- 100 грама бадеми, моля.
В този момент приятелката й обслужва, може би първия в живота си, психопат. Ако трябваше да бъде честна, не си го представяше точно така. Беше с твърде нормален, среден, ръст. Твърде нормални, средни, килограми. Твърде нормална, средно къса, кестенява коса. Нормален от където и да го погледнеш. Обаче й звънеше цяла вечер по телефона.
Той излезе. Тя предпочете да си замълчи.
- Отиваме ли да пием чай.
- След цял ден в този мизерен магазин смятам да мина направо на пица.
Изгасиха лампите и излязоха навън. Най-после се появи първата приятно топла вечер след продължителния подтискащ студ. Заключиха магазина и наостриха гладни носове към пицарията на отсрещния тротоар. Усещаха как някой изкарва горещата тава... ммм да, прясно разтопен кашкавал.
Тъкмо направиха крачка напред да пресекат улицата, когато от нищото се появиха няколко ръце, които ги натикаха в микробус. Беше прекалено бързо и нереално.
Пътуваха 10, максимум 15 минути. Озоваха се в голямо изоставен склад. Психопатът с бадемите я гледаше сериозно.
- Е, кои с любимите ви приказни герои?
"Ъ, ти нормален ли си?" беше първото, което й хрумна. За съжаление, очевидно въпросът беше риторичен. Прекалено, прекалено, прекалено пълно мълчание.
- Добре, помълчете. Минута мълчание във ваша памет.
Ок, беше си страшно. Но тя не спираше да си мисли каква страхотна история преживява в този момент. Вече се виждаше как утре ще я разкаже на колегите си. В края на седмицата ще надуе главата на приятелите. А някой ден може да каже и на родителите си... или по-добре не.
- Баба Яга? Или Кумчо Вълчо? Може би предпочитате някое от джуджетата на Снежанка?
В първия момент не разбра какво й говори Психопатът с бадемите. Секунда по-късно беше обратно в изоставения склад. По дяволите, ето ги! Пред тях се нареждаха мъже... или жени? маскирани като приказни герои. Всъщност по-скоро злодеи. Въпреки че джуджетата на Снежанка май бяха от добрите? Важното е, че тези тримата внушаваха само и единствено страх. Тя осъзна, че може и да не успее да разкаже тази история. Веднага прехвърли всички реплики, всяка пауза, всеки поглед на Психопата с бадемите. Той наистина ли ще ги убие? Реално?
- Е, коя е любимата ви приказка? Тя ще ни насочи в колко часа днес ще умрете.
Кратко, просто и ясно.
Тя усети, че започва да трепери. Неудържимо. Изведнъж спря. Наблюдаваше маскираните пред нея, умираше от страх, но някак успя да се концентрира и да осмисли думите. Внезапно повярва, че няма да успее да разкаже тази история и се насили да изживее момента, както му се полага. Трябваше, просто беше наложително да извърти веднага целия си живот като на филмова лента. Нямаше време да мисли какъв да бъде основния фон на кадрите... син? или жълт? може би класическо черно и бяло?... и дума не можеше да става за саундтрак... някоя сърцераздирателна рок балада? или забавен МТВ хит на Бритни Спиърс, просто за майтап? Тръсна глава, за да премине по същество. Мозък работи. 3, 2, 1. Започна.
Ето го и нейния живот. Последният кадър почти я просълзи. Тя всъщност имаше прекрасен живот. Можеше гордо да вдигне глава и да изгледа дръзко в очите Психопата с бадемите. За първи път той се усмихна.
- Нямаше нужда да се оплакваш толкова, нали?
Приказните злодеи свалиха маските си. Показаха се физиономиите на някакво селянче, Червената шапчица и Снежанка, които високомерно излязоха навън.
Тя погледна към Психопата с бадемите. Той за първи път се присегна към торбичката с ядките. Изяде бавно няколко, докато я гледаше право в очите. Усмихна се и излезе.
- Разбра ли какво се случи току що?
Тя за първи път погледна към приятелката си. Явно и двете бяха повярвали, че няма да успеят да разкажат тази история.
- Не съвсем. Случайно... животът ти да мина пред очите ти?
- Аха. Имаше нещо такова.
- И какво видя?
- Питай ме утре. В момента всичко ми е в мъгла.
- Нищо ли не помниш?
- Помня само, че се почувствах щастлива.
- Аз също.
